Plamen Radev

Предмет на училищната педагогика

2011-11-16T10:58:00.000-08:00

Предметът на училищната педагогика като наука е общото в училищното възпитание и обучение, а именно в областта на: общите характеристики и теории за целите на училищно възпитание и обучение, общите харакеристики и теории за съдържанието на училищното възпитание и учебните съдържания, общите характеристики и теории за процесите на училищно възпитание и обучение. общите характеристики и предписания за методите, технологиите и формите на училищното възпитание и обучение, обясненията и предписанията за измерване и оценяване в училищното обучение и възпитание. Съкратено казано, педагогиката е наука за общото в целите, съдържанието, закономерностите, технологиите и формите на преднамерено организираната дейност на субектите (учители и ученици), участващи в процесите на училищното възпитание и обучение. И така, училищната педагогика е наука, която изследва, номинира и конкретизира общите предписания за преднамерената организация и реализация на възпитанието, обучението и образованието, разбирани като социокултурни и междуповеденчески наблюдаеми събития в условията (контекста) на средното училище.

При внимателно вглеждане в систематата на науките за образование се открива, че някои нейни елементи (дисциплини) са наречени “наука”, а други “теория”. Теорията тук се смята за съгласувана група от общи универсални изказвания, концепции и хипотези, използвани като принципи на обяснение и предписания за даден клас явления, но със статут на не съвсем доказани предложения, а не на относително строго установени истини, както е в науката.

Предметът на теорията за училищното възпитание като дял от педагогиката е особеният психо – социокултурен процес на формиране на човека при взаимодействието с някои от факторите на неговото развитие в училищна възраст. Обобщено казано, предметът на всяка една теория за училищно възпитание като субдисциплина от науките за образование са: общите идеи и убеждения за специфичните събития, конструкти, закономерности, съдържания и технологии на възпитанието в училищната институция, като един от факторите за развитието и формирането на човека и човешката личност. Самата институционализация може да се разбере като правно и организационно стабилизиране на наложили се в обществото форми на поведение и отношения, утвърждаване на социални взаимодействия на основата на формирани и приети правила, закони, обичаи и ритуали. Така разбираната теория на училищното възпитание има интегративен характер защото (1) се намира и извежда на границата на няколко научни области –педагогическа антропология, културната антропология, психологична антропология, културологията, някои психологически теории, хуманитаристиката изобщо, науките за духа и: (2) в нея освен теоретични утвърждения има и практически предписания.

Предметъта на училищната дидактика, като втори дял от педагогиката може да се дефинира по два различни начина. Първият е за класическото обучение лице в лице. Предмет на училищната дидактика са преподаването и ученето с техните взимоотношения в контекста (конкретните условия) на училищното обучение лице в лице, но над (извън) неговата (на обучението) предметна кокретност и многообразие. При тази дефиниция общата училищна дидактиката е наука за повтарящите се сходни елементи, черти, събития, конструкти, отношения връзки, взаимодействия и свойства предимно във формалното и институционализирано в училището обучение, но тя не е безотносителна и към другите превъплощения на обучението “лице в лице”, ако то се отнася за училищната възраст. Ученето в училище е най – важното нещо, което правят учениците, а преподаването в различните си превъплощения е най – важното нещо, което се прави за ученето.

Второто дефиниране на училищната дидактика се отнася до некласическите и модерни форми на обучение – дистанционно обучение, кореспондентно обучение, електронно базирано обучение (обучение он лайн), компютърно базирано обучение, телеобучението. В тях класическото преподаването или липсва или присъства като улесняваща и посредническа дейност на учителя в която той има обобщаващи, консултативни и донякъде контролни функции. В първия радикален случай, когато преподаването преминава във фасилитиране (улесняване), то дефиницията следва да бъде друга. Тогава училищната дидактиката е наука за взаимоотношенията на фасилитирането, медиацията, менторинга на учителя и ученето на учениците чрез конструкции в контекста (конкретните условия) на училищното обучение лице в лице. При втория случай на преимуществено използване на информационно-комуникативни технологии (ИКТ) дидактиката има за предмет ученето на ученика като функция от взаимодействието с електронни и аудиовизуални носители на информация, но със специфични посреднически функции на учителя.

Човешката хомосексуалност

2011-09-19T23:50:00.000-07:00

Автор: проф. дпн Пламен Радев;
Година на издаване: 2011;
Университетско издателство "Паисий Хилендарски";
Съдържание:
Предговор
1. Категории, свързани с пола, секса, сексуалната активност, сексуалната ориентация и хомосексуалността
2. Хомосексуалната идентичност
3. Теории за хомосексуалността
4. Koмфорт, преследване и осъждане на хомосексуалността през вековете. Стигматизиране на хомосексуалността
5. Хомосексуализамът в будизма, индуизма, юдаизма и исляма
6. Гей или хомосескуалист? Mестата за общуване
7. Психологията и хомосексуалността
8. LGBTQ култура
9. Сексуални позиции и сексуални практики на хомосексуалните
10. Любовта между хомосексуалните
11. Хомофобия и хетерофобия
12. Опити за терапия на хомосексуалността
13. Хомосексуалните като военни
Приложения:
Списък на хомосексуалните двойки през древността и античността в Европа.
Кратък преглед на хомосексуалисти от последващата история

Конструктивистка училищна дидактика

2011-09-19T23:32:00.000-07:00

Автор; проф. дпн Пламен Радев;
Година на издаване: 2010;
Университетско издателство "Паисй Хилендарски";
Съдържание:
Предговор
1. Конструктивистката философия. Видове конструктивизъм
2. Конструкционизъм и социален конструкционизъм
3. Конструктивизмът в психологията
4. Конструктивизмът като философия на образованието. Конструктивистки структури на процеса на обучение
5. Принципи на конструктивизма в обучението
6. Фасилитирането в конструктивсткото обучение
7. Методи и форми на конструктивисткото обучение
8. Критика на конструктивизма

Филоосфия на образованието

2011-09-19T23:28:00.000-07:00

Автори: проф. дпн Пламен Радев и доц. д-р Албена Алксандрова;
Год. на издаване: 2009;
Издателство "Фабер", В. Търново;
Съдържание:
Предговор
1. Предмет и функции на философията на образованието (Пл. Радев)
2. Наука и теория. Научно изследване. Философия на науката Демаркация и джастификация. Методология на науката (Пл. Радев)
3. Общи подходи в науката. Критицизъм, рационализъм, неорационализъм (Пл. Радев)
4. Научното обяснение (Пл.Радев)
5. Система на науките за образование и възпитание. Предписваща функция на тези науки (Пл. Радев)
6. Събития, конструкти, референти и концепти в науките за образование (Пл. Радев)
7. Същност (референтни значения) на събитията възпитание, обучение, образование и квалификация (А. Александрова – възпитание, Пл. Радев – обучение, образование)
8. Закони на възпитанието, обучението и образованието (Пл. Радев)
9. Смисъл, значение, интерсубективност и разбиране в образованието и възпитанието (Ал. Александрова)
10. Подходи към образованието
10.1 Процесуално ориениран подход (Пл. Радев)
10.2 Целево ориентиран подход (Пл. Радев)
10.3 Ориентиран към учениците и фасилитаторен подход (Ал. Александрова)
10.4 Ориентиран към учителя подход (Пл. Радев)
10.5 Ориентиран към резултатите подход (Пл. Радев)
10.6 Компетентностен подход (Ал. Александрова)
10.7 Коучинг подход (Ал. Александрова)
10.8 Учене чрез взаимно обучение (Пл. Радев)
10.9 Майсторско учене – mastery learning (Пл. Радев)
10.10 Невролингвистично програмиране (Ал. Александрова)
11. Образователни технологии (Пл. Радев)
12. Конкретни философии на образованието (Пл. Радев)
12.1. Перениалистка философия на образованието
12.2. Есенциалистка философия на образованието
12.3. Неопрагматическа философия на образованието
12.4. Екзистенциалистка философия на образованието
12.5. Херменевтична философия на образованието
12.6. Бихейвиъристка философия на образованието
12.7. Когнитивистка философия на образованието
12.8. Постпозитивистка философия на образованието
12.9. Конструктивистка и конструкционистка философия на образованието
12.10. Социалноконструкционистка философия на образованието
12.11. Аналитическа философия на образованието
12.12. Идеалистическа, реалистическа и натуралистична философии н образованието
12.13. Индивидуалистическа философия на образованието
12.14. Либерална философия на образованието
12.15. Консервативна философия на образованието
12.16. Колективистична философия на образованието
13. Постмодернизъм и образование (Пл. Радев)
14. Парадигми на образованието (Пл. Радев)
15. Култури на образованието (Ал.Александрова)

Основи на училищната педагогика

2011-09-16T20:26:00.000-07:00

Учебник за студентите от професионални направления 1.2 - педагогика и 1.3 - педагогика на обучението по ... Полезна книга за учители и родители и за тези, които искат да придобият педагогическа правоспособност и професионална квалификация "учител". Автори: проф. дпн Пламен Радев, проф. дпн Пламен Легкоступ. доц. д-р Албена Александрова
Изадтелство - "Фабер"
Година на издаване - 2011.
Книгата е възможно най-модерното издание у нас за училищното възпитание и училищното обучение лице в лице - off line.
Съдържание:
1. Предмет, принципи, структура, функции и статут на училищната педагогика (Пл. Радев)
2. Основни събития и категории в езика на училищната педагогика (Пл. Радев)
3. Методи на научните педагогически изследвания (Пл. Радев)
4. Обща характеристика на възпитателния процес в училище (Ал. Александрова)
5. Закономерности на възпитателния процес в училище (Пл. Радев)
6. Форми на възпитателното взаимодействие между учители и ученици (Ал. Александрова)
7. Цели на училищното възпитание (Ал. Александрова, Пл. Легкоступ, Пл. Радев)
8. Социално възпитание в училище (Ал. Александрова)
9. Морално възпитание в училище (Ал. Александрова)
10. Възпитаване на толерантността в училище (Ал. Александрова)
11. Справяне с агресията и насилието в училище (Пл. Радев)
12. Eмоционално възпитание в училище (Ал. Александрова)
13. Интелектуално възпитание в училище (Ал. Александрова)
14. Естетическо възпитание в училище (Пл. Легкосуп)
15. Учебни съдържания и компетентности на учениците (Пл. Радев)
16. Държавни документи за учебните съдържания (Пл. Радев)
17. Цели на училищното образование и обучение. Таксономии на конкретните цели на обучение (Пл. Радев)
18. Ученето в процеса на училищното обучение лице в лице (Пл. Радев)
19. Ученето – процес, дейност и резултат. Видове учене (Пл. Радев)
20. Стилове на учене. Техники на ученето (Пл. Радев)
21. Преподаването като професионална дейност на учителя. Техники на преподаване (Пл. Радев)
22. Фасилитирането като дейност на учителя (Пл. Радев)
23. Процесни модели на обучението лице в лице. Закономерности на процеса на обучение лице в лице (Пл. Радев)
24. Парадигми на обучението (Пл. Радев)
25. Принципи на обучението лице в лице (Пл. Радев)
26. Методи и технологии на обучението лице в лице. Кратка характеристика на някои методи на обучение (Пл. Радев)
27. Системи и външни форми на обучението лице в лице (Пл. Радев)
28. Урокът като една от външните форми на обучение лице в лице. Типологии и структури на уроци. Конструктивистки, интерактивни и алтернативни уроци (Пл. Радев)
29. Планиране на уроците (Пл. Радев)
30. Елементи на доцимологията (Пл. Радев)
31. Учителят като професионален влиятел (Пл. Радев, Ал. Александрова)
32. Учителят като творец (Пл. Легкоступ)

История на Момина чешма

2011-08-05T07:37:00.000-07:00

ЧЕТИРИТЕ
МОМИНИ СЕСТРИ
ОТ ЛЕЯРНИЯ ЗАВОД В БЛАНСКО
- ЧЕХИЯ
И ТЕХНИЯТ СЪЗДАТЕЛ
ПАВЕЛ ВЕВЕРКА (1826 – 1899)
Чешкият художествен леяр и моделиер - скулптор Павел Веверка (Pavel Veverka) е автор на редица произведения, които красят много градове в света, включително и Разград. Неговата работа е запомнена най-вече в периода от 1853 до 1893 г. в леярната фабрика в чешкия град Бланско. Роден е в живописното градчето Horšovský Týn (на немски Bischofteinitz) от двете страни на реката Radbuzа на пътя от Прага за Регенсбург. Населеното място се споменава от 10 в. Сега е с население от 5000 човека в регион Пилзен, област Domažlice, Западна Бохемия, Чешката република.
Павек Веверка е учил е рисуване в академията в Прага.
Преди да отиде в Бланско е работил в металургичния завод в градчето Plasy (на немски Plass) до Пилзен, Бохемия. То сега е с население около 2600 човека.
Ваверка пристигнал в Бланско (на немски Blanc) през 1853 г. Сега с население 21000 жители. През 1854 г., той се оженил за местната девойка Barborа Fibíkovа. В Бланско създал статуи и скулптури, които са поставени за украса в колонадите на курортите Марианске Лазне и Карлови Вари. Започнал работа и над скулптури по антични модели, които се поставят в различни градове на Чехия за периода след 1877 г. Особено известен е чугуненият павилион, сложен в градчето (с 5000 жители) Hlubokа nad Vltavou (на немски Frauenberg) до Ческе Будейовице. Веверка става особено известен със стауята на римската богиня Церера (римска богиня на плодородието и подземния свят) сложена в Опава (на немски: Troppau), град в моравско – силезийския край на Чешката република. Произведения на Веверка започват да украсяват Виена – двореца Хофбург, Бургтеатъра, Пратера, в Храдец Кралове, в Trutnov České Skalice - Чехия и другаде. Особено известен става с паметника на селското въстание в Chlumce nad Cidlinou по случай на неговата 100 – годишнина от 1875 г. В Бланско Павел Веверка работи заедно с моделиера August Wendler, който му бил нещо като началник. По време на тяхната работа произведенията отивали направо от фабриката по своите предназначения от поръчителите и не стояли на склад. Семейство Веверка имало доста деца. Един о тях наследил занаята на баща си и доживял дълбока старост - Отокар Вевелка (1857 – 1954). Павел Веверка напуска художествената чугунолеярна в Бланско през 1894 г. Той бил наследен в работата си от Julius Krill. Това означава, че еднородните на Момина чешма чугунени статуи са произведени около 1890 – 1893 г. и са пратени в съответните населени места: в Разград и градчето Dolnji Logatec в Словения (поставена върху двустранен пиедестал, на който са монтирани от двете страни овални корита. Дава централния фокус на малък парк в селището. В град Vrhnik, област Любляна, Словения. Чешмата се намира срещу училището “Ivan Cankar” в града, който наброява 7500 жители.
Има я в полския град Мишленице, Малополско воеводство, сега град с 18000 жители. В Полша и словенските градчета чешмата се нарича Lily- момина сълза.

2011-04-17T02:26:00.000-07:00

Медицинските грешки

Предметът на обсъждане за медицинските грешки не е нов проблем. Въпреки това, на него не му се обръща широко внимание в САЩ до 1990 г., когато правителството спонсорира изследвания за проблема, което е било извършено от двама лекари Lucian Leape и David Bates. През 1999 г. доклад, изготвен от Комисията по качество на здравните грижи в Америка е публикуван от Института по медицина (IОМ) със своите констатации. В резултат на доклада на IОМ, президентът Клинтън поисква от Quality Interagency Coordination Task Force (QuIC) (Междуведомствена група за координация по качеството) анализ на проблема с лекарските грешки и безопасността на пациентите, за да се направят препоръки за отстраняването им. Докладът на председателя на групата за медицински грешки е публикуван през февруари 2000 година. Важно е да се разберат термините, използвани от правителството и от системата на здравеопазването при описанието на медицински грешки, за да се направи разграничение между нараняване или смърт, причинени от грешките, направени от хората от една страна, и понасянетона страдание от резултатите от лечението, от друга. Някои алергични реакции към лекарства или неуспехи в отговор на лечението на рака напримерса резултат от физическите различия между пациенти или пък известните странични ефекти на някои видове лечения, не са от предписването на погрешно лекарство или терапия на състоянието на пациента. Нежеланите реакции могат да бъдат определени като нежелани и непреднамерени, но не е задължително да са резултатите от медицинско лечение. Пример за нежелано събитие е дискомфорт в изкуствена става, който продължава след очаквания период на възстановяване или хронично главоболие след спинална пункция. А медицинска грешка, от друга страна, е едно нежелано събитие, които биха могли да бъдат предотвратени като се има предвид сегашното състояние на медицинското познание. Определянето от QuIC на медицинските грешки е, както следва: "Неизпълнение на планираните действия, извършено чрез използването на погрешен план за постигане на целта. Грешките могат да включват проблеми в практиката, продуктите, процедурите и системите". Полезно кратко определение на медицинската грешки е, че тя е акт на пропуск в планирането или извършването на действия, които биха могли да допринесат за или допринасят непредвидени резултати. Медицинската грешка или медицинската злополука често се отнася до всяка форма на инцидент или произшествие в областта на здравеопазването. Няснотата за медицинските грешки идва от споровете между медици и прависти, но вжаното е, че при нея няма умисъл.

Друга дефиниция е, че това са грешки, допуснати от страна на здравните специалисти, които водят до увреждане на пациента. Сред тях са (1) грешки при диагностиката (диагностични грешки), (2) грешки в предписването на лекарства и други медикаменти (лекарствени или медикаментозни грешки), (3) грешки при изпълнение на хирургични процедури, (4) при използването на други видове терапия, (5) при използването на оборудването и при (6) интерпретация на лабораторни данни. Медицински грешки се отличават от злоупотребите, защото те се счита за относително честни грешки и инциденти, докато във втория случай резултатът е от небрежност, незнание, осъдително или престъпно намерение. Разбира се медицинските грешки могат да бъдат големи и малки, простими и непростими, актуални и латентни. Дебатът за тяхната същност никога не е преставал. Така или иначе медицинската грешка е неправилно професионално поведение, което може да доведе до увреждане на здравето или живота на пациентите и се характеризира с тромавост в медицинските действия, непредпазливост или небрежност.

Медицинска грешка може да бъде причинена от лекар, медицинска сестра или друг медицински специалисти, включително и фармацевти, които участват в лечението на пациента. Понякога, медицинска грешка може да бъде причинена от немедицински специалисти, които работят в лекарски офис, в болница или с лечебна техника. Тези ситуации възникват обикновено, когато данните или не са правилно попълнени или лекарските предписания не се изпълняват правилно. Следва извода, че лекарската грешка по правило е медицинска, но направена от лекар, а не от друг специалист. Ако медицинска грешка е щетата, причинена на пациента от действия, бездействия или неадекватност на лекаря при упражняване на професионалните си задължения, то има три възможности на предизвикване на тези щети и извършване на грешка: небрежност, некомпетентност и неглижиране.

Друг въпрос в семантичен смисъл е неправилното лечение на болен (medical malpractice). Медицинското неправилно лечение на болен е професионална небрежност, проявена от действия или от бездействия на доставчика на здравни грижи, които се отклоняват от приетите стандарти за практика в медицинската общност и причиняват вреда или смърт на пациента, като повечето случаи са свързани с медицинска грешка. Стандарти и нормите, които отчитат медицинското неправилно лечение варират според страната и юрисдикцията в държавите.

Третото семантично разделение е за "нежелано събитие". Този термин се появява за първи път в биомедицинските изследвания и е един сравнителен синоним на медицински инцидент, но в по-широк смисъл, който се отнася до здравните грижи. Това е нежеланото събитие за пациента, след стратегии и действия за превенция, диагностика, лечение и рехабилитация.

Медициннската наука разполага с определения и обяснения, чрез които медицинската грешка трябва да се отдели от неблагоприятните резултати, когато лекарят е използвал всички налични ресурси, без да получи очаквания успех и се случва неочакван инцидент.

Конкретните причините за лекарските грешки най-често са:

Липсата на опит на лекари и персонал.

Въвеждане на нови процедури.

Пациентите с екстремни условия на живот.

Липса на комплексни грижи.

Неоказване на спешни гриж.

Продължителен изчакване.

Неадекватните ресурси.

Лоши систематични процедури.

Административни нарушения.

Недостатъчна връзка лекар-пациент

Лоши междуличностните отношения (лекар-лекар, лекар-медицинска сестра).

Работа под натиск, икономически, фамилни проблеми и психическо здраве на лекаря.

Умора на лекаря.

Непредпазливост, когато лекарят поема рискове за пациента, без никаква научна основа за тяхното изпълнение.

Грешки на медицинската техника.

http://en.wikipedia.org/wiki/Medical_malpractice
http://www.reference.md/files/D019/mD019300.html
http://www.surgeryencyclopedia.com/La-Pa/Medical-Errors.html

2011-04-11T11:32:00.000-07:00

Психопатология на политическата власт

Политическата власт е вид власт, притежавана от група в обществото, което и позволява управлението на някои или всички обществени ресурси, включително на труда и богатството. Тя е способността да се оказва влияние върху поведението на другите, със или без сила. Политическата власт дава правомощията, упражнявани от политическите органи.
Трябва да се напомни, че психопатологията е наука за изучаването на психичните заболявания, психическия стрес и необичайното, маладптивно поведение (деяния, които потискат способността на човека да се адаптира към конкретни ситуации). Терминът психопатология най-често се използва в психиатрията, където патологията се отнася за болестни процеси в човешката психика. Психопатологията е още: (1) нука, която изследва произхода, развитието и проявите на психически и поведенчески разстройства (дисфункции); (2) клон на медицината, занимаващ се с причините и процесите на психичните разстройства; (3) наука, изследваща дезорганизация на психиката; (4) наука, свързана с патология на съзнанието и поведението или патологичното отклонение от нормалното и ефективното поведение. момента има 7 елемента, чрез основата на които може да се определи, дали поведението е патологично и може да се отправи към някакъв вид психично разстройство:

· страдание;

· затруднение на индивидуалното адаптиране;

· ирационалност и ексцентричност;

· непредсказуемост и липса на контрол;

· рядко срещани изяви и неконвенционалност;

· дискомфорт в наблюденията (dyskomfort obserwatora);

· нарушение на социалните норми.

Психичното разстройство или психичното заболяване е психологически или поведенчески модел, който обикновено се свързва със субективно страдание или увреждане, което се проявява в личността, и което не е част от нормата на развитие и културата. В DSM (Diagnostic and Statistical Manual of Mental Disorders, четвърто редактирано издание (DSM-IV – TR oт 2000 г.) се използва мултиаксиалния или многомерен подход за диагностициране на психическото здраве. В него се оценяват пет измерения (oси), както е описано по-долу:
Ос I: Клинични синдроми: това , което обикновено смятаме за диагностика (например, депресия, шизофрения, социална фобия).
Ос II: Нарушения в развитието и личностни разстройства от рода на аутизъм и умствено изоставане, разстройства, които обикновено са видими в детска възраст. Личностните нарушения са клинични синдроми, които са с по-дълготрайни симптоми и обхващат начина, по който индивидът да взаимодейства със света. Те включват параноидни, противообществени и гранични личностни разстройства.
Ос III: Физическите условия, които играят роля в развитието, продължителност, или обострянето на нарушенията по ос I и II. Физическите условия са от рода на мозъчна травма или ХИВ / СПИН, който може да доведе до симптоми на психични заболявания.
Ос IV: Тежест на психосоциални стресори. Това са събития в живота на хората, като смърт на любим човек, започване на нова работа, обучение, безработица, брак и пр., които могат да въздействат на нарушенията, посочени в ос I и II.
Ос V: Високо равнище на функционирането. Крайна ос, която помага на лекаря да разберат как влияят по-горе описаните четири оси на човека и какъв е вида на промените, които може да се очакват.
По Ос I за имащите политическа власт е възможно да се случи следното: (1) разстройства в регулирането - тревожност, потиснато настроение, смущения в ръководенето на собственото поведение, смесване на тревожност и депресия, смесено нарушение на емоциите и поведението, неспецифични разстройства: (2) тревожни разстройства: остър стрес; тревожно разстройство, поради общо медицинско заболяване; генерализирано тревожно разстройство; обсесивно – компулсивно разстройство (неконтролируеми натрапчиви мисли и действия); паническа атака; агорафобия (тревожност и стрес при изява на обществени места); внезапно паническо разстройство, социална фобия (социално тревожно разстройство) - постоянен страх, без видима обосновка при различни социални ситуации; специфична фобия от рода на страх от тълпи; (3) разстройства на настроението: биполярно разстройство I, което е разстройство на настроението, характеризиращо се с един или повече епизоди на мания, редуващи се с големи депресивни епизоди; биполярно разстройство II на настроението с клинична картина, която се характеризира с най-малко един голям депресивен епизод и (или) поне един хипоманиен епизод; биполярно разстройство, което не се вписва в горните.
По Ос II за имащите политическа власт е възможно да се случи следното: разстройство на личността в зависимостта от други - преди всичко се характеризира с изключителна нужда от други хора, лицето не е в състояние да направи някакво решение, или да има независима позиция от тази на по-високо стоящите, nалице е страх от раздяла с водещите ръководители и придържане към покорно поведение; сценично разстройство на индивидуалността: характеризира се с преувеличени прояви на емоционалните реакции, театралност в ежедневното поведение, емоциите се изразяват с изключително и често с неуместно преувеличение, склонност за изразяване на внезапно и бързо променящи се емоции; нарцистично личностно разстройство: нарцистична личност се характеризира с поведение или фантазия за грандиозност, липса на съпричастност и силно изпитвана необходимост, другите да и се възхищават; нарцистичната личност е патологично нереалистична или със завишено чувство за собствена значимост; тя е с невъзможност да види гледната точка на другите и не е чувствителна към тяхното мнение; тази личност си мисли, че е специална и уникална и трябва да общува с хора, които имат висок статус; има презрително и надменно отношение, счита, че всички други и завиждат; синдром на високомерието; шизотипално личностно разстройство, изразяващо се в следното: безразличие в социалните отношения и ексцентрично поведение, изразено в следните: храктеристики: идея за еталон на всичко важно, магическото мислене или странни убеждения, които не съответстват на нормите на културата и поведението, непълни възприятия и опит, случайно мислене или говорене, подозрителност и параноя, ограничени или обсебващи емоции, ексцентрично или странно поведение, малко или никакви близки приятели (довереници), прекалена социална тревожност.
Някои от политическите лидери са страдали или страдат от параноя. Параноята е мисловен процес, за който се смята, че е силно повлиян от безпокойство или страх, често до точката на ирационалност и заблуда. Параноичното мислене обикновено включва убеденост за преследване и заплахи. По DSM-IV-TR , параноята се диагностицира под формата на:

· параноидно личностно разстройство;

· параноидна шизофрения (подтип на шизофренията );

· халюцинации за преследване.

Според Световната здравна организация и МКБ-10 (Международна статистическа класификация на болестите и свързаните с тях здравословни проблеми, 10-та ревизия) параноидното разстройство на личността се характеризира най - малко с три от следните състояния:

· прекомерна чувствителност към неуспехите и провалите;

· отказ да се прощават обиди и наранявания;

· подозрителност и широко разпространена тенденция за отчитане на неутралните или приятелски действия на другите като враждебни или презрителни;

· войнствено и упорито чувство на лична права и пазенето им в съответната ситуация;

· повтарящи се съмнения, без основание, по отношение на сексуалната вярност на съпруга /та или сексуалния партньор;

· тенденция да се отдава прекалено значение на собствената личност;

· занимания с необосновани "конспиративни" обяснения на събитията, както за самото лице, така и за света като цяло.

Параноята се среща в две форми: (1) "лош" ("bad me) параноик, и (2) "беден" ("poor me") параноик. Тя засяга 0,5 до 2,5% от населението. "Лошият ми" параноици са хора, по-достойни за съжаление и по- садистични от другия тип. Параноята във всичките си форми е с тенденция да се организира около агресията, от насилието, със спиращо враждебно настроение. Параноята е коварна болест, която се развива бавно, като втора характеристика на личносттта, която може или не да се превърне в доминиращ модел. Психоаналитиците подозират, че причината за параноя се намира в опита от майчинството, в частност в опита от кърменето. "Успешните" кърмачетата развиват капацитета си да чувстват подкрепата и толерантността към тях. "Безуспешните" кърмачетата (тези, които имат лош опит по някакъв начин) не могат да усетят самодоволство, толерантност и положителни взаимоотношения. Интернализирането на лошия опит води до образуването на провокативни и потвърждаващи взаимодействия с други хора, най-вече чрез разделяне (виждане на нещата като черно-бели, добри-зли, слаби-силни) и проекция (обвинение някой друг за отрицателните страни в себе си.) В пълното си изпълнение "лошият ми" параноик вижда заплаха във всичко, което другите хора вършат, често встъпва в периоди на мания и противоречиви фобийни епизоди. Този тип параноик гледа на света като пълен с несправедливости и преследване, изпитва дискомфорт и се отличава с антисоциално поведение или грандомания.
Тази статия няма за цел да предоставя медицинска помощ, диагностика или лечение.

2011-03-28T12:56:00.000-07:00

Видове мислене

Според руската школа има нагледно – действено мислене, нагледно – образно и словесно – логическо мислене. Тези видове са простотии (не се споделят от западните психолози), но някои преподаватели са от камената ера и затова си мислят, че има такова нещо. За да се успокоите, запомнете следното:

· (1) нагледно - действеното мислене се осъществява с помощта на реално преобразуване на ситуации от наблюдаем акт. След тази глупост мога да допълня: нагледно - действеното мислене е съвкупност от действия с предмети, които създават процес за решаване на практически задачи в условията на зрително наблюдение на ситуация, в която тези предмети участват. Така се създава вътрешно (умствено) пространство за тези действия.

· (2) нагледно – образното мислене е съвкупност от начини и процес на образно решаване на задачи, което предпоплага зрително представяне на ситуацията и опериране с образи, без реално практическо и наблюдавано изпълнение на действия (всичко е вплан на представи).

· (3) разсъждаващото словесно – логическо или словесно – дискурсивно мислене, което използва понятия и логически конструкции на основа на функционирането на езика, без да използва някакви емпрични данни или образи.

Ето някои форми на мислене, които се споделят от западните психолози:

· дивергентно мислене, което се движи в различни направления е е свързано с творчеството и пораждане на нови идеи;

· конвергентно мислене, което се съсредоточава върху единствено правилно решение на задача или проблем;

· критично мислене, което е вид стратегия за проверка и апробация (опитване) на мяколко възможни решения на задачи, но с трърсене на недостаъци и грешки на това решение;

· дедуктивно мислене, което започва от общи положения и отива към частни. индуктивно мислене, при което има движение от частно към общо. Пример: Ангел има атрибути, които го различават от жените. Някои мъже имат атрибути като Ангел, но не са такива. Следователно, не всички мъже са мъже, особено ако са мамини синчета или са от населени места, които предполагат други реалии. Основна функция на тези заключения е движението към обобщение (генерализация), стига тя да е правилна;

· аналитично мислене, което разделя цялото на части или системата на елементи, а елементите до неразложими повече такива;

· синтезно мислене, което обединява някакви части в цяло или елементи в система (комплекс);

· интегративно мислене, което обединява, съединява, съчетава, събира, хармонизира части, детайли, конфигурации, елементи, компоненти и пр. – по - висше равнище на синтезното мислене;

· творческо мислене – създава нови идеи или променя вече съствщуващи такива;

· интерогативно мислене – такова мислене, чрез което задаваме въпроси;

· системно мислене - такова мислене, което от една сложна картина ни представя взаимосвързаност на нейните елементи (детайли) и контролирано използва ресурсите на мислене;

· продуктивно мислене (термин на гещалтпсихолога Вертхаймер) – резултат на интегриран (свързан) опит от миналото или отстраняване на всички пречки за мислене, което би трябвало да е оригинално, необичайно, гъвкаво, разнообразно, изобщо генериране на нещо ново, но изпълнимо!;

· репродуктивно мислене – възпроизвжда, без да създава нещо ново;

· интуитивното мислене е нефокусирано, нелинейно, нетрадиционно, разчита на нелогически форми и на някакви предчувствия, няма рационален анализ, скрито е в глъбината на безсъзнателното, без някакви особени етапи, със стигане до някакви отговри, които са или правилни или неправилни, с бързи скокове и преходи, но по принцип, резултатите му се нуждаят от проверка. Обяснявано е от Анри Бергсон, Н. Бердяев и фройдистите. Присъщо е особено на жените. Интуитивното и аналитико – синетичносо мислене се допълват и тогава мсленето се нарича холистично (цялостно). Запомни, че аналитико – синетичното и интуитивното мислене се разделят на такива съобразно времето за протичане, структурираност (подреждане на етапи) и равнище на осъзнатост (разбраност, рефлексивност);

· реалистично мислене, ориентирано към външния свят и подчинено на законите на формалната логика;

· аутистично мислене, подчинено на субективната логика, вътешни желания и стремеж за тяхната реализация (не го бъркайте с аутизма);

· магическото мислене е такова, при което се смята, че идеалното вече е реално или мисълта причинява събития. Често пъти децата имат такова мисленеи възрастни, които имат различни психични разстройства. Ако искате те да ви въведа в теорията и практиката на магията (това е друго) – пишете;

· религиозно мислене – основано на някаква вяра във свръхестественото.

Форми на мислене
Първо дефиниране:
Формата на мислене е начинът, по който носителят на социотип (човекът с особен информационен метаболизъм) решава поставената пред него задача. Социоптиповете по Карл Юнг (осъвременено) са:

“Дон Кихот», «изследовател» — интуитивно-логически екстраверт (логик, интуитивист, екстраверт, ирационален);

«Дюма», «Посредник» — сенсорно-етически интроверт (етик, сензорик (чувствителен), интроверт, ирационален)

«Юго», «Ентусиаст» — етико-сензорен екстраверт (етик, сензорик, екстраверт, рационален)

«Робеспиер» (Декарт), «Аналитик» — логико-интуитивен интроверт (логик, интуитивист, интроверт, рационален)

«Хамлет», «Наставник» — етико-интуитивен екстраверт (етик, интуитивист, екстраверт, рационален)

«Максим Горки», «Инспектор» — логико-сензорен интроверт (логик, сензорик, интроверт, рационален)

«Жуков – съветски пълководец», «Маршал» - сензорно-логически екстраверт (логик, сензорик, екстраверт, ирационален)

«Есенин», «Лирик» — интуитивно--етический интроверт (етик, интуитивист, интроверт, ирационален)

«Наполеон» (Цезар), «Политик» - сензорно-етически екстраверт (етик, сензорик, екстраверт, ирационален)

«Балзак», «Критик» — интуитивно-логически интроверт (логик, интуитивист, интроверт, ирационален)

«Джек Лондон», «Предприемач» — логико-интуитивен екстраверт (логик, интуитивист, екстраверт, рационален)

«Теодор Драйзер – американски писател, натуралист», «Пазител» — етико-сензорен интроверт (етик, сензорик, интроверт, рационален)

«Штирлиц – измислен герой от съветски разузнавателен филм», «Администратор» — логико-сензорен екстраверт (логик, сензорик, екстраверт, рационален)

«Достоевски», «Хуманист» — етико-интуитивен интроверт (етик, интуитивист, интроверт, рационален)

«Олдъс Хъксли – британски поет, писател, драматург », «Съветник» — интуитивно-етический екстраверт (етик, интуитивист, екстраверт, ррационален)

«Жан Габен – френски готин актьор от близкото минало», «Майстор» — сензорно-логически интроверт (логик, сензорик, интроверт, ирационален).

Второ дефиниране:

От гледна точка на формалната логика човек мисли с различни видове понятия, категории, съждения и умозаключения. Психологията добавя към тях и различните видове представи. Някои школи в психологията смятат, че мислене може да има и без идеални образи. До тук спорът между тях не е решен.

Тук мисленето вече е интелектуална презентация и тълкуване от хората на връзката им със света и със самите себе си! Така човек превръща стимулите от света и от собственото си тяло в образи, идеи, концепции и знания изобщо, а по този начин могат да ги споделя с другите хора. Елементи на мисленето стават (1) системите за представяне и кодиране, (2) умствените операции и процедури, (3) системата от нагласи и емоцианални диспозиции (предразположения).
Стиловете (обобщение на индивидуалното многообразие) на мислене са:
· причинно – следствен (детерминистичен);

· диалектико - алгоритмичен – търсят конкуриращи се направления в мисленето;

· фрактално – холографически – реконструират някакъв проблем;

· хаотичен (аморфен), бързо прескачащ от тема на тема и от вариант на вариант.

2011-03-28T12:45:00.001-07:00

Когнитивна психология и когнитивни процеси

Когнитивните науки (когнитивистиката) са група научни дисциплини от рода на когнитивнта психлогия, гносеологията (епистемологията или теорията на познанието) невропсихологията и др.

Когнитивната психология е направление в психологията, която изследва възприятията, вниманието, репрезентацията на знанията, основани на възприемане и значения в интелекта, интелектуалните процеси, паметта, решаването на проблеми, компетенциите, умозаключенията и приемането на решения, структура и разразбиране на езика, индивидуалните различия в познавателната (в когнитивната) сфера. Всичко това може да се нарече когнитивизъм. За разлика от бихейвиъризма, който почти не признава никакви вътрешни психични процеси (конструкти), когнитивната психология има запредмет точно тях. За обяснение на психиката бихейвиъристите използват формулите S (стимул) в R (реакция) или малко познатото S бвR (внимавайте в стрелките, втората формула са нарича интербихейвиъризъм) и само понякога някои от тях слагат един междинен конструкт между S – R: S drive R, в случая drive е нещо като мотив. Когнитивната психология на мястото на горната формула слага схемата възприемане – обработка – използване на информация, която е водеща парадигма в нея. Терминът “когнитивна психология” е създаден през 1967 г. от американския психолог в Университета на Корнуел, САЩ - Ulric Neisser (р. 1928 г.) в книгата му” Neisser, U., (1967) Cognitive psychology, Appleton-Century-Crofts New York.

Тотално задължително е да знаеш разликата между събития и конструкти в психологията.

Събитието е случай, явление, част от действителността, нещо което става в поведението и средата, има начало и край и може да бъде определено в термините на изменението и змерването. Така събития са стимулите, реакциите, подкрепленията, резултатите, приложението на нещо, конкретните актове, действия, функции, независимо дали ние знаем за това или не.

Явно, че събитието е:

- това, което става;

- наблюдаеми и манипулируеми променливи;

- конкректни актове и дейтвия;

- случай, явление;

- част от действителността;

- референти на конструктите;

- нещо, което има начало и край и се обяснява в термините на наблюдението и изменението.

Конструктът най – общо се дефинира като синоним на представа, категория или понятие, но по начало той е продукт на логическото мислене. Хипотетичният конструкт се извежда тогава, когато се определят някои отношения между обекти или между събития. Конструктът е необходим затова, че тези отношения са ненаблюдаеми и неизмерими (Ребер, А., 2001). Теориите често пъти са системи от конструкти и тогава се наричат “номологични мрежи” В психологията напрмер конструкти са: съзнание, интелигентност, страх, невроза, училищна зрелост, мотив, его, вътрешен процес, личност, дух, душа, и пр. Не ги приемай за събития! Съществува мнение, че всичко, което не е оригинално събитие е конструкт – това са теориите, хипотезите, принципите, математическите формули, диаграмите и т. н. (Смит, Н., 2003). Според същия автор самото описание и обяснение може да се смятат за конструкти, защото то не са нещото, което се описва и обяснява. Според J. Kantor (1957, 1962), Ebel, (1974), Lichtenstejn (1984), Obserwer (1983), основният въпрос е: извеждат ли се конструктите от наблюдаемите събития или им се приписват.

Референтът е нещо, което съществува в реалния свят, но се обозначава с дума, фраза или изказ. Строго погледната само обектите и събитията могат да имат референти, но някои автори приемат, че референти имат и абстракциите (конструкти), които могат да бъдат операционализирани (Ребер, А., 2001). Напруимер референт на конструкта ‘мотив” е насочеността на човешкото поведение”, на конструкта “личност” организираността, предсказуемостта и надеждността на човешкото поведение. Много внимавай с конструкта “съзнание”. Той вече почти не се използа в съвременната наука. В когнитивнта психология означава само конценриране на вниманието.

Различаването на конструкти и събития има принципно значение за познанието и методиката на изследванията. Много често конструкти и събития се смесват, което дава редица обърквания. За класически примери в това отношение в психологията се сочат:

1 формулата на К. Левин (1951 г.)за поведението:

B = f (P, E), където:

B – поведение;

P – душа на индивидуум;

E – окръжаваща среда.

От тази формула не става ясно, как поведението се оказва функция едновременно от конструкта (душата на индивидуума) и от събитията в средата.

1 позицията на А. Бандура (1989) за “триадната реципрочна казуация”, в която си взаимодействат разум (конструкт), поведение и индивидуум, по не твърде обяснени причини.

Явно, че конструктът е:

- хипотетична същност;

- нещо ненаблюдаемо;

- продукт на теоретизирането;

- продукт на човешките абстракции;

- измислено, нереално и неоригинално събитие;

- понятие, категория;

- представа, съждение;

- обяснителен модел или схема за отношения;

- всяко логическо или интелектуално образувание.

Много често в някои научни и културни традиции не се прави разлика между конструкти и събития, което води до плачевни резултати, особено впсихологията. На конструктите се придават всички свойства на събития, а от това настава една наистина весела ситуация – приписват се качества на нещо фиктивно!

Научната дейност създава и използва научни конструкти, но това не трябва да става произволно. Дж. Р. Кантор (по Н. Смит) предлага да се различават следните видове конструкти:

- конструкти с пространствено – времеви координати – те

имат конкретни референти във вещите и събитията:атом,

изкривена маса и пр. във физиката, но се оказва че ‘вътрешната

подбуда” на К. Хал в исзледването на ученето не е потвърдена

емпирично

- описателни – такива, които се извеждат непосредствено от контакта със събитията. Тяхната валидност и полезност се снижава, ако тези конструкти се появяват по аналогия, пряко се заимстват от други науки или са напълно изкуствени като промеждутъчни променливи;

- обяснителни – такива, които са аналитични и се отнасят до обекти или събития. Те са всъщност функционални описания, интегрирани с други функционални описания. Често пъти се наричат манипулативни конструкти, но отново тяхната валидност е висока, ако са тясно свързани със събитията;

- манипулативни – такива, които се използват при формулиране на научни проблеми, теории и хипотези.

Експлицирането на научни конструкти се извършва по следните стандарти:

- да се избягват конструкти, идващи от традиционни културни и философски източници;

- конструктите да се използват внимателно;

- давай примери със адекватни събития или референти;

- не започвай изследване с конструкти;

- не базирай едни конструкти на други конструкти;

- търси наблюдавани събитийни референти на конструктите;

- използвай конструкти, които могат да се коригират;

- не допускай сливане на изследователя с изследваното събитие или обект;

- извеждайте проверяеми постулати;

- смятай, че непознаваните области от даден човек са негово положително качество;

- не се доверявай много на лични или субективни събития;

- не приемай ненаблюдаемите конструкти или аналогии за това, че те са неизвестни, напротив незнаието е научна добродетел;

- съотнасяй конструктите към наблюдаеми референти и не им приписвай независимо съществуване, като че ли са обекти или причини;

- започвай еизследванията на събития и чак след това извеждайте конструкти;

- разграничавайте видовете конструкти и изходните събития.

От тази гледна точка винаги внимавай за достиженията на науките за образованието и доколко, някои от тези достижения могат да се броят за такива!

Науките, изследващи човека и човешките общества могат да използват само събития, само конструкти или и двете заедно. Ако дадена наука изследва само събития, както бихейвиъризма, тя изпада във физикализъм (вид неправилна редукция) или евентализъм ( от анг. “event”), а ако използва само конструкти (идеални фори на мислене, които са създадени за обяснят нещо ненаблюдавано) – в прекален интелектуализъм и абстрактност. Следователно мярата в една наука е да се изследват балансирано събития и конструкти. Така когнитивната психология дава един общ подход, в който собено внимание се отделя на вънтрешните психични процеси. По този начин поведението в нея се описва не само със събития (твърде малко), но и с повече конструкти, които обясняват вътрешни психични явления. Особено внимание в когнитивната психология се отделя на когнитивната схема, когнитивната карта и във вземането на решения. Когнитивната сихология е област от психологията, която се интересува предимно оит човешкото мислене, познаие разбиране и обработка на информацията от мозъка. Почти цялата психоанализа също се основава на конструкти. Затова нейните постановки не са доказани експериментално и от няко се смята за неакадемична и лъженаука, към което аз се присъединявам.

Когнитивната схема е конструкт (нарочно създаден обяснителен модел) който обяснява кодирането и декодирането на шполучаваната от човека информаци, нейното пресдствяне в паметта по различни форми, съхранените шаблони на нашето поведение. Когнитивните схеми могат да се обогатяват, разширяват и променят. Това става вслествие на обучението и опита.

Когнитивната карта е вътрешна презентация на пространствени отношения, местоположения, разстояния, разположение на обекти. Тя давяа възможност да избираме маршрутите ис на движение.

Кодирането е преобразуване на инфорамацията (входящите стимули) във форми, които позволяват тя да се манипулира мислено (във вътрешен план).

Декодирането е обратната страна на кодирането – трансформиране (разшифриране, обработка) на информацията от един формат в друг за нейното разбиране.

В когнитивната психология поведението се обяснява така:

Възприемане на информация e Декодиране и кодиране в когнитивната схема e Умозаключения и вземане на решения за собственото поведение e Изпълнение на поведението e Оценка на резултатите.

Процесът е: конкретен курс на действие; устойчиво явление, белязано от постепенни промени, движение на взаимосвързани фази, етапи, състояния, събития; динамика на взаимосвързани актове; изпълнение на композитни (сложни, съставни) дейности; подобряване или отстраняване на състояния; форма за съществено подобрявне или промяна на нещо;. Пример: процес на напиване – постепенно сближаване на задник и глава, отначало по форма, а после и по съдържание!

Когнитивните процеси са познавателни процеси (изпълнение на композитни –съставни, сложни познавателни действия, в основата на които не лежи само реакция на някакви стимули, но и създаване и използване на идеални форми в отношение към събитията и връзките нежду тях. Те реализират възприемането, съхраняването и обработката на информацията от човека. Следователно базисни такива процеси са: възприятията, мисленето, разсъждения (търсене на причини убеждения, заключение и действия), тълкуване (интерепретация), организиране намисли и идеи, паметта (с три свързани подпроцеса: фиксация, ретенция (задържане), репродукция (възпроизвеждане) на информацията), учене, език (вербализацията), дискриминацията (различаване на дразнители), символично предствяне, изобразяване, категоризиране, класифициране, аперцепция (процес на възприемане на обекти, свързани с миналия опит), вниманието, вярата, интуицията (нерационално знание), умозаключения, вземане на решения, предпочитания за нещо, решаване на проблеми и задачи. Понякога за познавателни процеси се вземат операциите, чрез които се обработва психично съдържание. Някои от познавателните процеси могат да се предизвикат по изкуствен път (чрез машини – компютри). Съществува и таксономия на познавателните процеси – подреждането им във взаима връзка от най - елементарни до най – сложни: запаметяване, разбиране, анализ, синтез, оценяване, интеграция (обединяване и свързване) на знания, метакогнициии (способност да виждаш в себе си какво вършиш, как го вършиш и колко добре го вършиш, за да имаш резултат).

Влиятелни когнитивни психолози

John R. Anderson

Alan Baddeley

Albert Bandura

Frederic Bartlett

Elizabeth Bates

Donald Broadbent

Jerome Bruner

Gordon H. Bower

Fergus Craik

Antonio Damasiо

William Estes

Michael Gazzaniga

Keith Holyoak

Daniel Kahneman

Nancy Kanwisher

Eric Lenneberg

Elizabeth Loftus

Brian MacWhinney

James McClelland

George Armitage

Ulrich Neisser

Allen Newell

Allan Paivio

Seymour Papert

Jean Piaget

Steven Pinker

Michael Posner

Henry L. Roediger III

Eleanor Rosch

David Rumelhart

Eleanor Saffran

Daniel Schacter

Roger Shepard

Herbert Simon

Elizabeth Spelke

George Sperling

Robert Sternberg

Saul Sternberg

Larry Squire

Endel Tulving

Anne Treisman

Amos Tversky

2011-03-28T12:40:00.000-07:00

Мисленето като психичен процес

1. Дефиниции:

в “мисленето е когнитивен процес за обработка на информацията, възприемана от човека, който процес е насочен за решаване на задачи и проблеми” (речник по психология, С., 1989);

в “мисленето е вътрешна, скрита манипулация на идеи, образи, символи, думи, съждения, спомени, понятия, възприятия, убеждения или намерения за решаване на задачи, за творчество, за интелектуално функциониране, за учене, за запаметяване и въображение ... Мисленето е символен, имплицитен процес и с него не се обясняват модели на поведение ... ” (Ребер, А., Большой толковы психологический словарь, М., 2003);

в “мисленето е висш психически процес, който се характеризира с обобщено и опосредствано отражение на действителността” (Кордуел, М., Психология А-Я, М., 1999);

в “мисленето е психически процес на отражение на действителността, висша форма на творческата активност на човека (Психологический словарь, пд ред. В.В Давыдов и др., М., 1983);

в “мисленето е представителна ненаблюдавана реакция на външни стимули или вътрешни химически дразнители ... то обхваща редица психични активности, вкл, вяра, внимание или наличие на някакво съзнание за нещо” (http://en.wikipedia.org/wiki/Thought, 23. 12. 16.00 h., 2009)

в “акт на разсъждение, концепция, мнение или идея, прилагане на внимание към нещо, сдружаване или синтез на идеи” (http://www.thefreedictionary.com/thought, 23. 12. 16.10 h., 2009)

в “упражняване на ума чрез висши идеални форми” (http://www.brainyquote.com/words/th/thought229965.html, 23. 12. 16.15 h., 2009)

в “предвиждане, ангажиране в размишления, постигане на ясни идеи и решения” (http://www.merriam-webster.com/dictionary/thought, 23. 12. 16.20 h., 2009);

в “процес на познавателната дейност на човека, характеризираща се с обобщеност и опосредстваност на отражението на предметите и явленията в действителността в техните съществени връзки, свойства и отношения” (Педагогическая Энциклопедия, М., 1999)

в “осъзнато и свързано движение на вътрешната реч, динамика на вътрешната дейност и ътрешните образи” (http://www.psychologos.ru/, 23. 12. 16. 20 h., 2009)

в “психически процес за вътрешно, рационално, виртуално и субективно манипулиране на образи с някаква цел” (http://es.wikipedia.org/wiki/Pensamiento/, 23. 12. 16. 25 h., 2009)

в “съвкупност от интелектуални процеси, стоящи в основата на човешкото познание, създаване на съждения и умозаключения по пътя на анализ и синтез на понятия”; “процес на моделиране на системни отношения в света на основта на безусловни отношения”; (http://ru.wikipedia.org/wiki/Thought, 23. 12. 17.00 h., 2009)

в “съзнателна психическа дейност в контакт с реалността за създаване на концепции и набор от идеи и мнения” (http://fr.wikipedia.org/wiki/Pens)

Характеристики на мисленето:

· евристичен процес, който протича с непълна входяща информация;

· абстракция от некогнитивни величини;

· няма единна теория;

· обширна конотация и смисли на употреба;

· инициира се от вътрешни или външни причини;

· има рационална и емоционална регулация;

· използване на шаблони;

· използване на абстракции;

· използване на итерации и ракурси;

· установяване или преразглеждане на цели;

· използване на диалог и конфронтации;

· свързано е със знанията и опита;

· реагира на мотивацията;

· организирано е като единно цяло;

· използва аргументи;

Видове мислене:

· нагледно-действено;

· нагледно-образно;

· понятийно;

· интуитивно;

· теоретическо;

· индивидуално;

· групово;

· абстрактно;

· конкретно;

· речево (словесно – дискурсивно);

· емоционално;

· логическо;

· продуктивно(вж.: Вертхаймер, Дункер);

· репродуктивно;

· конвергентно (дава едно решение)

· дивергентно (дава повече решения)

· алгоритмично;

· алтернативно;

· аналитично;

· синтетично;

· индуктивно;

· дедуктивно;

· практическо;

· визуално;

· творческо;

· критично;

· оценъчно;

· странично (латерално, вж. Едуард де Боно)

· магическо (религиозно);

· мистично;

· интуитивно;

· интроспективно:

· системно;

· автоматично;

· контрафактическо;

· нормално;

· патологично;

· независимо;

· зависимо;

·

Кратка история:

Парменид (5 в. пр. н.е.) първи забелязал предметността на мисленето;

Платон (4 в. пр. н. е.) посочил интуитивното и логико – диалектическото мислене;

Аристотел (384 – 322 пр. н. е.) създал логическите силогизми и посочил, че сетивата активират мисленето и след това се задейства трансцендентния (извън опита) активен интелект;

Неоплатониците и специало Плотин (240 - 270. сл. н.е.) подчертали апофатическия (невидимо, неделимо, нематериално, неизменимо) и мистичен характер на мисленето;

Августин Блажени (354 – 430), Тома Аквински (1225 – 1274), Бонавентура (1221 – 1274), Николай Кузански (1401 – 1464) застъпили формално – логическото мислене, а самото то е допълнение към вярата;

През Новото време Р. Декарт (1596 – 1650) първи се опитал да създаде система на независимото мислене и издигнал лозунга “Мисля, следователно съществувам” или кисленето е самодостатъучна гранция за съществуването на реалността;

Г. Лайбниц (1646 – 1716) заличил разликата между сетива и мислене смята, че мисленето е възприятие;

И. Кант (1724 – 1804) направил от мисленето инструмент на критицизма и разго разделил на концептуално и разумно. Мисълта за него е законодател на природата .

Г. В. Фр. Хегел (1770 – 1831) премахва интуицията като основа на мисълта и на нейно място слага диалектическия разум;

В нашето съвремие се конкурират различни концепции:

· физиологическа (мисленето е продукт на мозъка)

· психологическа – като висша когнитивна функция;

· когнитивно – психологическа, в която мисленето е микс от памет и логическа обработка на абстрактни символи. Вътре в това направление се обособяват три теории: Adaptive Control of Thought (АСТ – теория на Джон Андерсън (D. Anderson); Soar (SOAR като акроним на State, Operator Apply Result;) теория на Алан Нюел (Allen Newel); PSI (Theorie der Persönlichkeits-Systeme-Interaktionen) теория на Дитрих Дьорнер (Dietrich Dörner);

· психоаналитична, която смята че има два процеса на мислене – на подсъзнателно ниво е първичният процес на мислене – хaрактеризира се с асоциативност, конкретност, кондензираност, образност и символизация (съновидениq, грешки и фантазии), на съзнателно ниво е вторичният процес на мислене – формално логически с понятия;

· антрополoгическа (на Л. С. Виготски), в която се смята че мисленето е социално и културно обусловено с два стила :елементарен и глобален;

2011-03-06T08:56:00.000-08:00

Да бъдем внимателни със житието на св. ап. Ерм

Пламен Радев Иванов
С тази тема бих искал да посоча някои несъответствия и неистини в твърдения, според които у нас църковното предание имало предвид онзи, който първи донесъл Христовото благовестие във Филипополис. Той бил свети апостол Ерм, когото свети апостол Павел поздравява в Посланието си до римляните. За Пловдивската митрополия свети апостол Ерм основал в града християнска община, на която станал първият епископ. Това е едно мнение, което не отговаря на всеобщо призната истина и е твърдение на недоказано знание и емоции. То, разбира се е мечта на много хора в нашия град, но фактите са доста категорични и спрямо тях няма нужда от строго позициониране на този апостол във Филипополис. Ето фактологията, за която претендирам, че е достатъчно точна, поне според източниците.

Първо, никъде не е исторически доказано, че ап. Ерм (един от седемдесетте или от седемдесет и двамата апостоли, ученици на Исус Христос) е благовествал и е бил епископ във Филипополис. Няма сериозен античен и съвременен автор, който да твърди това. Спорът произлиза от следния фактологически материал. Без многословие, ще го представя така. Навсякъде в българските текстове за ап. Ерм (Hermas) се пише, че: “Св. Ерм е един от Седемдесетте апостоли на Иисуса Христа. Споменат е в Посланието на св. ап. Павел до Римляни (Рим. 16:14). Бил е епископ във Филипопол (Пловдив), както това се вижда от списъците на Седемдесетте апостоли, приписвани на св. Иполит Римски и Доротей Тирски. Св. ап. Ерм свършил мъченически живота си. Той оставил твърде поучителната книга "Пастир". Текстът е от “Жития на светиите”, Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев). Истината в този изказ е половинчата или полуистина. Св. ап. Ерм (Хермас, Ермас - Hermas) е с неустановено житие. Няма данни за него никъде. Той, почти винаги в наши български, а и в други православни и (по-малко) католически текстове се бърка с Ерм (Hermas), aвтор на текста “Пастир”, освободен роб и брат на десетия епископ на Рим Пий I. Така нареченият папа Пий I (условно, девети наследник на св. Петър) e роден в края на 1 в. и умрял ок. 154 -155 или 161г. Понтификатът му е между 142 (146) и 157 (161) или 140 – 154 (155). Във Ватиканския Annuario Pontificio от 2003 г. се посочва от 142 или 146 до 157 или 161 г. Технически Пий I не е папа. Това звание “папа” се появява след края на 4 в. С други думи, той е епископ на Рим в посочения период и по-верно казано презвитер, защото християните в Рим и на други места са се ръководили доста време от колегиум на презвитерите. Други приемат, че той е първият “монархически епископ” в Рим. В “Енциклопедия Британика” (издание 1902) се твърди, че бил епископ от от 157 до 168, но това е подложено на критика. Най - достоверно се смята сведението на св. Поликарп от Смирна (70 (80) – 156 (167), който посочва за година на смъртта му 155 (156). Това беше казано, за да се посочи, че книгата “Пастир” на брат му Ерм се датира около 140 г. (апокрифен апокалипсис, написан между 139 – 155). Няма логика, св. ап. Павел да поздравява този Ерм, написал книгата “Пастир”, след като, той (св. ап. Павел е живял от 5 (2) – 67 г. сл. Хр.) и вече е умрял. Как, някой в православната църква, вече не промени такива неверни текстове от писанията за светиите?. Аргументите, че св. ап. Ерм не е написал книгата “Пастир”, а тя от е от брата (либертин – освободен роб) на Пий I са следните:

- Ориген е този, който бърка поздравенията към Ерм (Hermas) от св. Павел в Посланието към Римляните (16, 14) с автора на “Пастир”. Истината се установява от Muratorian Canon (книга на изследователя Ludovico Antonio Muratori (1672–1750), през 1740 г.) , който открива истината за писанието “Пастир” в Catalogus Liberianus (354 г.) и същото в една поема срещу Маркион (3-4 в.).;

- В “Пастир” има позоваване на някой си Климент, но в никой случай не е доказано, че това е Климент Римски (умр. ок. 97, 99 или 101), за да се докаже, че Ерм е по-ранен автор;

- Не трябва да се отъждествяват св. апостол Ерм и със св. вмчк Ермий. Те са различни личности;

Основният проблем е, за кой град се смята, че Ерм (Hermas) e бил епископ. В някои от православните публикации се твърди, че Ерм е бил епископ на Филипополис и това се виждало от списъците на седемдесетте апостоли (ученици) на Христос с приписвано авторство на Иполит Римски, Доротей от Тир, Месецослова на Василий II Българоубиец (976 - 1025) и други, предимно руски православни автори. Точно тук е трагичната грешка. В списъка на богослова Иполит Римски (ок. 170-235), ап. Ерм е епископ на Филипи и нищо повече ( под №38, Hermas, bishop of Philippi).. Лъжа е твърдението, че в списъка на този автор, св. ап. Ерм е епископ на Филипопол. Особено стои т. нар. “списък” на Доротей от Тир (255-362). Този епископ, в съществуването на който има редица съмнения от някои учени е съмнителна фигура, за която се спори. За самоличността на Доротей се съревновават още трима. Доротей от Тир никога не е бил автор на подобен списък. Списъкът, който се приписва на Доротей, всъщност е творение на един византийски монах от Константинопол, живял през 7 или 8 в. Този монах е наречен от изследователите Псевдо - Доротей. В списъка на апостолите Псевдо – Доротей прави редица премествания, повторения и пропуски, за разлика от списъка на Иполит Римски (ученик на Ириней Лионски, който от своя страна е ученик на Поликарп, а последният е ученик на св. Йоан). Сменени са и имената и на двамата апостоли с близко звучене. Обсъжданият тук Ерм (Hermas, Ερμάς, Ερμά) e наречен Ермий (Hermes, Ερμής) и е под №39. Последният обаче е бил епископ на Далмация в Сплит. Псевдо – Доротей е бил силно увлечен от идеята, че ап. Андрей е човекът, който първенствува в християнизирането на Мизия и Тракия в сравнение със св. ап. Павел, който християнизирал части от Македония, което идва от започналата борба за това, коя църква е по-първа – тази в Рим или тази във Бизантион (Βυζάντιον – тогава малко търговско градче) по-късно Константинопол. Списъкът на Псевдо- Доротей е представен в Chronicon Paschale, позната още като Chronicum Alexandrinum; Constantinopolitanum или Fasti Siculi (универсална византийска хроника на света от Адам до 7 в.).

Списъкът на Псевдо – Доротей се повтаря в някои писанията на Nicephorus Calixtus (ок 1256 - 1335) в неговата “История на църквата". Той е в достатъчна степен един лековерен и неразсъдлив гръцки писател, което е отбелязано от изследователите на средновековието (Alban Butler (1711–73) в “The Lives of the Saints”, 1866).

Трябва да потбележа, че в Менологиума (Месецослова) на Василий II Българоубиец, изобщо няма отбелязване на св. ап. Ерм, което се вижда от превода на В. Тъпкова – Заимова. Основните гръцки минеи, също сочат, че св. ап. Ерм е бил епископ на Филипи. Така е и портала на гръцката православна църква, където е сочен като Ερμά επισκόπου Φιλίππων. Същото е и в синаксариума (месецослова) за м. ноември на гръцката православна църква (Νοέμβριο Αγίων Γαΐου επισκόπου Εφέσου, Ερμά επισκόπου Φιλίππων, Λίνου πρώτου επισκόπου παλαιάς Ρώμηςе). В латинската версия за св. ап. Ерм се сочи: “Hermas Philippensis fuit unus e Septuaginta Apostolis. In Ro 16,14 una cum Asyncrito, Phlegone, Herme et Patroba memoratur. Hermas episcopus Philippensis fuisse traditur et sanctus colitur; dies eius festus est 9 Maii”. По испанската версия на Sinaxe dos 70 Apóstolos е Hermas, bispo de Filipos. В италианската версия е също: №38. Erma, vescovo di Filippi. В немската версия е: Hermas von Philippi war einer der Siebzig Jünger. Er wird in (Röm 16,14 EU) gemeinsam mit Asyncritus, Phlegon, Hermes und Patrobas erwähnt. Hermas soll Bischof in Philippi gewesen sein. Er wird als Heiliger verehrt; sein Gedenktag ist der 9. Mai.

През 2009 г. д-р Асен Чилингиров (р. 1932, живеещ в Германия) публикува статия в Интернет, в която оспорва, че ап. Павел е бил в македонския по негово (на ап. Павел) време Филипи. Как е възможно, този. т. нар “учен” Асен Чилингиров да твърди, че ап. Павел е идвал във Филипополис и там е ръкоположил първия епископ Ерм. От Филипопол тръгнал към Троя. Това са фантасмагории или някакво видение. Мнението, че ап. Павел е посетил филопополяните, а не филипяните е светотатствено. Защо мълчи нашата църква по неговата теза?. Защото, басните на Чилингиров, просто не подлежат на обсъждане. Основната теза на споменатия автор е, че по времето на посещенията на ап. Павел във Филипи, този град бил нищожен. Нищо такова. Ето, кой град е бил тогава Филипи. Филипи (Philippi, Φίλιπποι / Philippoi) в Източна Македония е бил град в римската провинция Македония, разположен близо до днешния Кринидес. Намирал се е между Кавала и Драма. Основан е от жители на Тасос през 360 г. пр. Хр. При нападение на траките, жителите търсят помощ от Филип II Maкедонски през 356 г. пр. Хр. Той го укрепва и му дава елински облик. Сега е община с население около 11000 човека и село в префектура Кавала с население 900 човека. Известно е, че св. ап. Павел получава видение да отиде да покръсти македоняните, а не тракийците. Във Филипи св. ап. Павел създава първата християнска църква в Европа. Всъщност първото име на града е Кринидес (от извори, фонтани), основан от атинския политик в изгнание Калистратус. След помощта на Филип II Maкедонски името се променя на Филипи или Филипои. През 41 г. пр Хр. Август дава на града ранг на колония Colonia Victrix Philippensium, а през 30 г. пр. Хр. тя е преустроена под името Colonia Iulia Philippensis. След като Теодосий I Млади, царувал от 379 до 395 г. разделя Македония на две, Филипи става столица на Първа Македония. Той се издига още при царуването на Октавиан като важен център на Виа Игнатия. Тогава е бил финансов, административен и културен център. Именно Филипи има стаута на епископски (презвитерски) център. Името “Филип” в буквален превод е “любител на коне”. Филипи е между реките Strymon (Струма) и Nestus (Места). Тази колония и град дават статус и предлагат четири практически неща за гражданите: 1) пълно право на глас; 2) свободна търговия с Рим, 3) гарантиране на защита на Рим и 4) войници на победените в битки и армии са живели тук в помилване. Филипополис (по римско врме Тримонциум) не е имал такива права. Този Чилингиров саркастично пише, че във или край Филипи нямало река. Има я тази река (макар и малка). Тя сега се казва Ζυγάκτη (Зигакти), По - рано реката се наричала Gangites (Гангитес). Във Филипи, тя е място за поклонение. Именно там е кръстена първата християнка в Европа св. Лидия (ок. 51 или 52 г.).

Филипи е използван от Александър Македонски като щаб за овладяване на света! Филипи става град със силен римски характер и за св. Павел е предизвикателство да въведе християнството там. Филипи е само едно от петте населени места в цялата област Македония, предоставени с благата на IUS Italicum, което е "правото да се управлява от римското право и да се освобождават гражданите от преки данъци". Това прави изявленията на св. ап. Павел относно римско гражданство още по-важно, когато той се обръща към филипяни. Гражданството е съвсем реална и много важна част от живота на тогавашните хора. IUS Italicum е чест, предоставена на специални градове на Римската империя от императорите . Тя не описва състоянието на гражданство, но предоставя на общностите в Римската държава правна фикция, че е на римска почва. Това означава, че градовете са били регулирани под римско, а не под местното или елинистическото право и са с по-голяма степен на автономност в техните отношения с провинциални управители, а на всички родени в града им се гарантира автоматично римско гражданство, и те са били освободени от някои данъци. След времето на Сула колониите са създадени в Рим от Република като средство за предоставяне на земи, за да се пенсионират ветераните, които, разбира се запазват гражданство. Тази привилегия е отпусната от Цезар и други императори, които установяват военни колонии, най-вече в провинцията с различни права и вътрешна организация. Към този клас принадлежи Филипи. Списъкът на градове с права на е IUS Italicum е твърде дълъг, но в него се открояват: Баалбек, Антиохия Писидийска (където също е бил св. ап. Павел), Стоби (на гръцки: Στoβόι, на македонски книжовен език: Стоби) - античен град на устието между реките Черна и Вардар, чийто руини са най-големият археологичен комплекс в Република Македония, Касандра (град в един от ръкавите на Халкидики) и Филипи. Ето защо ап. Павел отива във Филипи, а не във Филипополис!

Какво става със списъка на седемдесетте апостоли или ученици на Псевдо - Доротей? Той е възпроизвеждан след това от св. Дмитрий Ростовски (1651 – 1709) и именно от него Филипи, отново е подменен с Филипополис. Това се повтаря в по-нови времена и в “ Охридски пролог” от Николай Сръбски (Велимирович) (1881 – 1956) бивш епископ Жички и Охридски, умрял в САЩ. Именно и само техните твърдения се приемат у нас, а това е грешно и едностранчиво. Друго е мнението на Архиепископ Димитрий (Самбикин 1839 - 1908), Собор св. 70-ти апостолов. — СПб.: Православный собеседник, 1906. — С. 2 т., 403-407, в който се приема, че св. ап Ерм е епископ на Филипи или Филипопол. Според него паметта на апостол Ерм се почита в православната църква на 13 юни (31 май по стар стил) заедно с апостолите Иродион, Агав, Руф, Флегонт и Асинкрит, а така също и на 17 януари (4 януари по стар стил) в деня на Събора на седемдесетте апостола.

И все пак? Във своята “Църковна история”, която обхваща годините от началото на християнството до 324 г. Евсевий Кесарийски (263 – 340) смята, че няма списък на седемдесетте ученици. Той пише: “Имената на апостолите на Спасителя са известни от Евангелията на всеки: списък на седемдесетте ученици няма никъде... Поразмисли, и ти ще видиш, че учениците на Христос са повече”. В Католическата енциклопедия и в други сериозни издания, също се смята, че списъци на седемдесетте или седемдесетте и двамат ученици, освен дванадесетте апостоли са пълна фикция.

В Божествената литургия на св. Йоан Златоуст, св. ап. Ерм, се празнува на 5 ноември. В Гърция (нали църквата там е православна) епископ Ерм се чевства на 5 ноември, заедно с епископ Гай на Ефес, Лин, Патроба и др. По вече посочени дати св. Ерм има дни на 13 юни (31 май – стар стил), 21 април (8 април по стар стил), 5 ноември. Кога е всъщност датата за почитане на паметта му? Кой ще каже? Важното е, че паметта на св. ап. Ерм може да се почита, без да е задължителено, той да е бил презвитер във Филипополис.

1. (http://www.pravoslavieto.com/docs/sv_otci/sv_Ipolit_Rimski/apostles_12_70.htm);

2. http://www.promacedonia.org/gibi/6/gal/6_369.html;

3. http://www.ivanstamenov.com/2009/01/184/;

4. (http://www.eortologio.gr/data/eortes/synaxarium_november.htm);

5. Hippolytus, Book XLIV; ON The Twelve Apostles Where Each OF Them Preached, And Where

HE Met His End.)

2011-03-06T08:53:00.001-08:00

Демонологията и учението за предпазване от грехове като

елементи на възпитанието и обучението в християнството

В определени периоди от развитието на християнството учението за греховете и демонологията като клон на теологията и митологията са разработвани твърде интензивно. Самата демонология се смята за системно изследване на демоните и вярванията за тях. Юдаизмът не признава официално за демонологията, но нейни начала могата да се видят в еврейски фолклор и кабалистичната традиция. Още в “Талмуд”а пише, че демоните са 7405926, разпределени в 72 групи. В християнството демонологията се изгражда въз основа на Св. Писание, неговото тълкуване, писанията на Отците на Църквата, книги на средновековни и по-късни автори, писания на отшелници, традицията и някои легенди. Това става по различни начини. Тома Аквински (1225 – 1274) в “Сума на теологията” пише за поведението на добрия християнин, а ловците на вещици като германския доминикански духовник и инквизитор Хайнрих Крамер (1430 – 1505) и швейцарския свещеник Яков Спренгер (1436/1438 – 1494) обясняват, как да се намерят и какво да се прави с хората, които са имали отношения с демоните. Демоните в християнството се тълкуват като свръхестествени духове, паднали ангели, които обикновено са злонамерени и са нечисти слуги на Сатаната. Броят им не е уточнен. Можели да приемат всякаква външност, но не винаги материална и видима. Демоничните способности включвали (или може би включват, за тези които вярват) от днешна гледна точка: изготвяне (изфабрикуване на нещо), психокинеза, левитация (издигане и летеж във въздуха), гадаене, ясновидство, овладяване (контрол), съблазняване, екстрасензорни възприятия, магьосничество, проклятие, провокиране и тяхното комбиниране, за да преследват, объркват, дезориентират и деморализират жертвата си. Демоните по принцип се смятат за безполови, но някои богослови твърдят, че могат да приемат женски форми (“суккуби” – в превод “легнали под”), за да съблазнят мъжете за полов контакт. В същия план има и техни “колеги” “инкуби” (в превод кошмар) – мъжки демони. Децата от сношенията на суккубите с мъжете и на инкубите с жените се наричали камбиони (cambions). До седмата си година камбионите не давали признак на живот (без пулс и дишане). След това ставали много красиви, дяволски хитри или пък деформирани. В митологията горните сношения често водели до смърт. През античността и средновековието нощният непроизволен оргазъм у жените или полюцията при мъжете били смятани за такъв акт. Демоните могат да притежават хората и животните за собствените си цели, Обикновено те са изгонвани, експулсирани от екзорцизма – свръхестествено отстраняване чрез четене на текстове от Св. Писание и особено на евангелията, молитви, позоваване на ангели и архангели, формули, жестове, символи, ползване на разпятието, светена вода, на свети мощи, тамян, специално бяло облекло на екзорциста. Чинът “екзорцист” на свещеника е бил въведен в католическата църква през 16 в. след Тридентския събор. След II Ватикански събор от 1962 до 1965 г. този чин е премахнат. В някои малки традиционни братстава, той обаче е запазен – напр. братството “Св. Петър”. Обладаването от демони не е признато официално за заболяване. Признаците според психиатрията се дължат на истерия, мания, психоза, епилепсия, шиозофрения, дисоциативно разстройство на самоличността, идеи фикс за демономания или демонопатия. В някои произведения като “Малкият ключ на Соломон” има и “добри” демони, които помагат, подкрепят, обучават, служат на хората, но това става по силата на заклинанието на заклинателя (мага, магьосника), който преизвиква тяхната поява. Това не се приема изрично от официалната църква и се преследва.

Тези зли духове са били наричани още демони, дяволи и нечисти духове. Всеки, който е под техен контрол е наречен "хванат от бяс", а състоянието е известно като "демонично обсебване" с признаци и симптоми за обявяване на демоничното притежание от рода на: искане за нецензурни и неприлични действия, ругатни, мимики на жестокост, незачитане на външния вид, фантазии за злото, изблици на омраза, липса на самоконтрол, ирационалност, агресия, сексуални мисли; ужасна миризма на телесни нечистотии или на сяра, свързани с ада; разширени стомаси, бърза загуба на тегло, когато смъртта изглежда неизбежна, промени в гласа с дълбоко скърцащ, заплашителен, гърлен, грачещ глас, апетит за власт, липса на цели, отсъствие на логическо мислене, проклятия, проява на изключителна физическа сила, неочаквано висок коефициент на интелигентност, отрицателни реакции спрямо името на Исус, животозастрашаващо поведение, изява на паранормални способности, тежка депресия, негативни и саморазрушителни мисли, разкъсане на дрехи, ядене на насекоми, дефекации и микции в леглото или на пода, . Понякога може да има признаци за загуба на памет, глосолалия (несвързано говорене), говорене на езици, коиото никога не са учени, автоматично писане или даже левитация

Причини за демонично обладаване ("energumenus" – обладан от дявола, от зли духове, от бесове) според някои църкви са:

· блудство с "обладани" или "притежавани" хора от демони;

· порнография;

· занимания с феномена НЛО;

· опити за връзка с извънземни същества

· тръпка за постоянно търсене;

· прекалено четене на научна фантастика;

· вяра в астрологията и теософията;

· прекалено използване на талисмани и амулети;

· спиритически сеанси;

· гледане карти Таро;

· некромантия (търсене на контакт с мъртви);

· окултни техники за медитация;

· заваладяващо гледане на всякакви сапунени опери и сериали или прекалени занимания с някаква завладяваща дейност от рода на определено хоби;

· всякакъв контакт с потиснати или притежавани от демони хора;

· злоупотреба с наркотици и алкохол;

· неправилно използване на билки;

· хедонизъм: постоянно преследване на развлечения за удоволствие на тялото;

· участие във фалшиви религии или култове;

· отхвърляне на това, което се знае и се разбира, че е вярно

· занимание с окултни сили, окултни откровения, психични феномени;

· бунт срещу семократична власт;

· търсене или даване на съгласие за окултни откровения или окултни сили;

· приемане на сатанински влияния от авторитетни фигури;

· запознанства и отношения или с хора, обладавани от демони;

· лош имдиж за себе си;

· гняв към Бога, и други;

· притежаване на (известни или неизвестни) окултни игри, плочи, магнетофонни ленти, книги, картини, магии, инструменти и др, напр масичка за спиритически сеанси и общуване в спиритична общност);

· устойчива ревност;

· лош нрав или инат;

· проява на насилие, лишено от правосъдие;

· посредничество за нещо друго освен Божията истина;

· глосолалия, някои форми на пеене или други култови / окултни форми на поклонение;

· продължително безсъние.

Според консервативните и радикални християни, ако човек подозира, че е демонично потиснат, то трябва да направи следното.

Първо трябва да се моли и да помоли Господ да го пази. Това е духовен въпрос, така че човек трябва да се бори духовно. Молитвата е винаги първата стъпка.

Второ, трябва да се проследи собствения живот, за да сме сигурни, че не са отворени врати за демонични провокации от рода на всички споменати по-горе.

Трето, да се премахнат всички култови материали и предмети от дома от рода на списания, Книгата на Мормон, порнография, незаконно притежание на наркотици, фалшиви религиозни материали, езически символи и предмети, ню ейдж кристали, и т.н. Ако трябва, ще блокирате определени телевизионни канали и ще се ограмотите за различни култове.

На четвърто място, се уверете, че вашето семейство и приятели не притежават и ползват тези неща (изброени по-горе). Ако не е така, това може да им донесе духовно потисничество. При условие, че те не могат да спрат (може би, защото не са християни), то нека се помолят за защита, за намеса на Бог, както и за тяхното спасение.

Понякога е необходимо да се преглеждат миналите дни от живота и открито да се изповядаме, да се покаем и да помолим Господ да ни очисти от различни дейности, които биха могли да отворят вратата за демонично потисничество. Нека хората се молят на глас на Господа, като изповядват специфичните последни грехове. Те трябва да етикетират своя грях, молейки Господ Исус Христос да го очисти, а след това устно да заявят, че те се отказали и се доверяват само в Христос. Не че това е някаква формула за това, какво да се направ, но все пак е публична декларация пред Бога, че се принадлежи към него, че е налице отказ от грешните помисли и действия и показване на вярата в Христа. Накрая не е лошо да се направи миропозание. Смята се обаче, че истинският християнин не може да бъде обладан от демони или, като се казва демонът обладава “незаета къща”. Така вярващият човек не се поддава на демоническото потисничество, което е дело на зли духовни сили, призоваващи го да греши, да се отрече от Божието слово, да се чувства духовно мъртъв и да робува на грешни неща.

Макар, че християнската църква категорично се разграничава от магьосничеството и магиите, то през Средновековието и след това са били разпространявани учебници по магии и демони “Гримоар” (“Grimoire”). Такива книги обикновено включвали инструкции как да се създадат магически предмети като талисмани и амулети , как се извършват магически заклинания и гадаене, а също и как да се призоват, управляват или да се позовават свръхестествени субекти като ангели, духове и демони. Най-често се смята, че терминът "grimoire" води началото си от старата френска дума "grammaire", която първоначално е била използвана за всички книги, написани на латински. До 18-ти век, терминът придобива сегашната си обща употреба във Франция, и е започнал да се използва за обозначаване само на книги за магията, за които английският изследовател Оуен Дейвис предполага, че това е така, защото много от тях продължавали да се употребяват в в латински ръкописи. Въпреки това, терминът “grimoire” по-късно се превръща в метафора, която е трудно или дори невъзможно да се разбере. Едва през 19 век, с нарастващия интерес към окултизма сред британците, започва да се смята (след публикацията на Франсис Барет “Влъхвите” (1801), че терминът се отнася до книгите за магията. През 1559 г. папската институция публикува списък на забранените книги, в който са включени много гримоари, вкл. и известният “Голям ключ на Соломон” (Clavicula Salomonis)– гримоар от 14-15 в. Тя вдъхновява написването през 17 в. на “Малък ключ на Соломон”(Lemegeton Clavicula Salomonis). «Големият ключ на Соломон» включва въведение и три части. Според митичната история на документа, както е записано в неговото въведение, Соломон е написал книгата за сина си Робоам и му заповядал да я скрие в гробницата при неговата смърт. След дълги години книгата бил открита от група философи при вавилонския ремонт на гробницата. Никой не могъл да интерпретира текста, докато един от тях Iohé Grevis не помолил Господ за разбиране. Ангел на Господа му се явил, за да получи обещание, че ще запази текста скрит от недостойни и нечестиви, след което той ще е в състояние да я прочетете ясно. Iohé Grevis поставил една магия на книгата, че недостойни и неразумни или тези, които не се боят от Бога няма да постигнат желания ефект от писаното в нея. Първа част на книгата съдържа заклинания, извиквания и проклятия за призоваване и за ограничаване на духове на мъртвите и демоните. Освен това се описва, как да се намерят откраднати предмети, как човек да се сдобие печалба, с любов и др. Втората част описва различните пречиствания, какви дрехи да се носят при магия, какви животни да се жертват и пр. Третата част е за условията и изкуството на магията. «Малък ключ на Соломон» по подобие на предната книга съдържа пет части. Първата е “Ars Goetia” (Изкуство на традиционна магията, на вредоносното вълшебство и призоваване на демоните). В нея са представени описания на 72 демона, външният им облик, как могат да бъдат полезни на мага, кои демонични сили командват, какво положение заемат в йерахията на демоните, как може да се подчини демона. Втората част е “Ars Theurgia Goetia” (Изкуство на практиката, насочена за получаване на знания и са комуникация на човека с неговото Висше аз, или вътрешната Божествена част, за да може да получи Духовната истина и Мъдрост от Бога, което е невъзможно да се приеме от друг човек). Тя съдържа имената, характеристиките и печатите на 31 летателни духове. Обяснена е защитата срещу тях, посочват се имената на слугите им, заклинанията за позоваване, природата на духовете. Третата част е “Ars Paulina” (Изкуството на Павел). В нея има два раздела. В първия са дадени имената на ангелите, които управляват дневните и нощните часове, кои духове са на тяхно подчинение, препоръчват се заклинания за повикване на тези духове. Вторият раздел съдържа ангелите на зодиакалните знаци и зодиаклните градуси. Те са наречени “гении на човека”, дават се магическите им печати и заклинания, с които да се привиква ангела –пазител (гения). Четвъртата част е “Ars Almadel” (Изкуството на Алмадел). Тя описва изкуството на арабски маг и представя пластина от восък с наненесени на нея имена на богове и магически фигури. Тази пластина служи за призоваване на описаните в трактата ангели, обитаващи един от четирите зодиакални свята. Петата част е “Ars Notoria” (изкуство на известното). В нея де дават магически имена на древните възвания към Бог за получаване на поддръжка и помощ. Книгата е много интересна, защото има трираздела. В първия се описват много важните неща, които предшестват изучаването и практикуването на свободните изкуства – памет, красноречие, разбиране и постоянство. Всичко това е миксирано със съкратени молитви. Вторият раздел предлага молитвите преди започването да се учи всяка дисциплина от тривиума и квадривиума. Третата част дава молитви, предадени още на Соломон в пълен обем. Разделите обаче не са строго разграничени в текста.

Класификиации на демоните.

Един от първите опити е на византийския филосф и писател Михаил Псел от 11 в. Той разделя демоните на: небесни, въздушни, подземни, слънчеви, водни и земни.

През 1467 г. Алфонсо де Спина разделя демоните на: демони на съдбата, таласъми (зли духове, инкуби и суккуби, зли духове, придружаващи и обслужващи магьосника под формата на животни, птици, насекоми или домашни любимци, (familiars) а често пъти обитаващи пръстени, монети лампи и пр., друдес (под формата на стари грозни жени, или дим, пера, пчели, змии, крастави жаби), демони, родени от съюза на демон с човек, демони на лъжата и на пакостите, на изкушението и атакуването на светиите, демони, които предизвикват стари жени да посещават съботите на вещиците.

Демоните в “Ars Goetia”, които могат да бъдат извиквани от заклинателя и по негова заповед да приемат човешка форма с изпълнение на своите предназначения Те са паднали ангели с определена йерархия в демоните на Ада, с неочаквани отношения към възпитанието и обучението:

Крал Баал (Ваал). Първият от 72 демона. Управлява на изток повече от 66 легиона адски духове. Появява се в различни форми; котка, жаба, човек, а понякога синкретично и в трите образа. Има хрипкав глас. Може да прави хората невидими и да ги дарява с мъдрост.

Херцог Агарес. Управлява 31 легиона демони. В негова власт е да се научат всички съществуващи езици, да унищожава светските почести, да предизвиква земетресения. Появява се като старец, яхнал крокодил, с ястреб в ръката.

Принц Васаго. Могъщ, с добър нрав. Командва 26 легиона духове. Под властта му се разкрива миналото и бъдещето и да се откриват загубени вещи.

Маркиз Самигина. Появява се в образ на малко конче или магаре. Може да приеме човешки образ по желание. Управлява 30 адски легиона. Говори хрипкаво. Обучава по седемте свободни науки и брои хората, които са умрели от различни грехове.

Губернатор Марбас. Явява се образа на лъв, но по желание може да приеме и човешки образ. Говори истината за всички скрити неща и тайни. Той изпраща болестите, но и ги лекува. Дава знания в механичните изкуства. Може да превръща хората в други същества.

Херцог Валефор. Има вид на лъв с магарешка глава. Управлява 10 легиона духове, С добър нрав, но понякога краде.

Маркиз Аамон. Могъщ и най-суров демон. Командва 40 легиона духове. Образът му е вълк, с опашка на змия. Помага за влюбване и разрешава спорове.

Херцог Барбатос. Управлява 30 легиона духове. Дава разбиране за езика на животните. Разкрива минало и предсказва бъдеще. Можа да води хората към скрити съкровища и разрушава магиите вложени в тях.

Крал Пеймон. Изцяло покорен на Луцифер. Има образ на човек, възседнал едногърба камила. Пред него шевства група духове с музикални инструменти. Има силен глас и реве при всяко свое появяване. Обикновено речта му е неразбираема, докато магът не го помоли да говори по - разбрано. Може да обучава във всички науки, изкуства и секрети. Подарява добри приятели. Управлява 200 легиона духове.

Губернатор Буер. Появява се, когато слънцето е в зодия Стрелец. Ясновидец. Обучава по морална и естествена (на природата) философия и по логика. Разкрива лечебните свойства на билките. Лекува душевни разтройства и дарява с добри приятели. Управлява 50 легиона духове. Приема образите на Кентавър, на лъв с пет кози крака

Херцог Гусион. Ясновидец. Може да покаже отговора на всеки въпрос. Предразполага към приятелство, но може и да го разруши. Дава чест и величие. Управлява повече от 40 легиона духове. Появява се като маймуна или ксенофил (дружелюбно настроен човек).

Принц Ситри. Командва 60 легиона. Той дава обичта на мъжете към жените и обратно. Може да ги показва голи. Разкрива женски тайни. Образът му е на човек с лице на леопард и крила на грифон (легендарно животно с тяло на лъв и крила на орел). По желание на мага се обръща в много красив човек.

Крал Белет. Ужасен и могъщ. Командва 85 легиона духове. Язди бял кон с музика пред него. Може да предизвиква любов под всякаква форма. Помага в обучението по математика.

Маркиз Лерайе. Видът му е стрелец, облечен в зелено. Причинител на големите битки и на загнояването от рани от стрелите.

Херцог Елигос. Появява се под образа на прекрасен рицар със знаме и скиптър. Командва 60 легиона демони. Ясновидец. Открива тайни неща. Предизвиква любовта на владетелите и великите личности.

Херцог Зепар. Управлява 26 легиона демони. Появява се с червени дрехи и броня. Заставя жените да обичат мъжете, но може да ги направи и безплодни. Има силата да склони мъжете към хомосексуалност.

Граф и губернатор Ботис. Командва 60 легиона от демони. Ясновидец. Сдобрява врагове. Изобразява се като пепелянка, а под формата на човек е с големи зъби, два рога и носи меч в ръката си.

Херцог Батин. Управлява 30 легиона демони. Появява се като силен човек с опашка на змия върху бял кон. Познава свойствата на билките и скъпоценните камъни. Помага на човек да достигне астралните си проекции. Може да премества хората от една страна в друга.

Херцог Салос. Управлява 30 легиона демони. Появява се в образ на храбър войн с корона херцог, седнал върху крокодил. Пцофист. Причинява обичта между двата пола.

Крал Пурсон. Появява се като човек с глава на лъв при звука на тръби. Носи свирепа пепелянка и язди мечка. Ясновидец, помага за намиране на съкровища. Знае всички божествени и земни тайни. Управлява 22 легиона демони.

Граф и губернатор Маракс. Появява се като огромен бик с лице на човек. Президент на Ада. Командва 36 легиона от демони. Ясновидец. Прави мъжете остроумни и храбри. Обучава в астрономия и в другите свободни науки. Предава знания за билките и скъпоценните камъни.

Принц и граф Ипос. Появява се като ангел с глава на лъв, с крака на гъска и опашка на заек. Понякога е под формата на лешояд. Управлява 36 легиона от демони. Ясновидец. Също прави мъжете остроумни и храбри.

Херцог Аим. Появява се като човек с три глави. Първата е на змия, втората е на човек с две звезди на челото, третата на котка или на теленце. Язди змия и носи запалена факла. Може да подпалва населени места. Дава отговори на лични въпроси, прави хората остроумни.

Маркиз Набериус. Появява се като черен жерав, гарван или триглаво куче. Говори с хрипкав глас. Дава знания и умения във всчки науки и особено в риториката. Обучава в изтънчени обноски. Връща забравените знания и възстановява честта. Управлява 19 легиона демони.

Граф и губернатор Гласеа – Лаболас. Появява се под образа на куче с крила на грифон. Командва 36 легиона от демони. Мигновено обучава във всички науки и изкуства, Причинява обаче кръвопролития и убийства. Ясновидец. Сдробрява врагове. Може да направи човека невидим.

Херцог Буне. Появява се под формата на дракон с три глави - на куче, на грифон и на човек. Командва 30 легиона от демони. Говори с висок и приятен глас. Може да премества местата на мъртвите, може да даде богатство, да направи човека мъдър и красноречив. Дава истински отговри на въпросите.

Маркиз и граф Ронове. Появява се облик на чудовище. Много добре обучава по езици, риторика и предлага добра и лоялна прислуга. Командва 19 легиона от демони.

Херцог Берит. Могъщ, велик и ужасен. Появява се като войн с червени одежди, със златна корона и язди ален кон. Може да превръща всички метали в злато. Ясновидец, дава достойнство на мъжете. Отговаря на всички въпроси за миналото, настоящете и бъдещето. Според други е лъжец. Дава звания на хората и ги потвърждава. Управлява 26 легиона. Причинява убийства и богохулство.

Херцог Астарот. Появява се като ангел – губител, яздещ дракон със змия в дясната ръка. Дава правдиви отговори на въпроси от миналото, настоящето и бъдещето. Съблазнява с мързел, суета и рационална философия. Обучава по математика, а и в други области на седемте свободни науки, може да прави хората невидими или да ги довежда до скрити съкровища. Дава власт на хората над змиите. Управлява 40 легиона от демони.

Маркиз Форнеус. Появява се под образа на голямо морско чудовище. Обучава по риторика и езиците. Командва 29 легиона от демони. ПОмага на хората да придобият добра репутация и да бъдат обичани.

Губернатор Форас. Командва 29 легиона. Появява се образа на силен мъж. Обучава по етика и логика. Дава знания за свойствата на билките и за скъпоценните камъни. По желание може да направи човека невидим, съдейства за неговто дълголетие, помага за откриване на съкровища и за намиране на загубени вещи.

Крал Асмодей. Силен и могъщ. Появява се с три глави – на бик, на човек и на овен, от които излизат пламъци, с опашка на змия. Язди адски дракон, държи копие със знаме. Ежду пръстите на краката има ципи като някои водоплаващи птици. Обучава по аритметика, геометрия, астрономия и всички занаяти. Прави определен човек непобедим. Показва къде има съкровища и ги охранява. Управлява 72 легиона. Асмодеус е демон на похотта и на деформиране на сексуалните желания.

Принц и губернатор Гаап. Командва 66 легиона от демони. Управлява южната част на Ада и Земята. Появява се в човешки образ пред четири велики и могъщи крале като им показва пътя. Може да направи хорта невъзприемчиви и неосведомени, но може да обучава по философия и останалите седем свободни науки. Предизвиква и любов и ненавист. По желание предава на хората нещата, които знае неговият господар Aмаимон (принц на Ада с отровен дъх). Ясновидец. Пренася хората от една държава в друга. Командва 66 легиона духове.

Княз Фурфур. Управлява 29 легиона от демони. По принцип е лъжец и отговаря верно само ако попадне в магически триъгълник. Причинява любовта между хората, създава бури, светкавици и гръмотевици, учи на тайни и божествени неща. Изобразава се като крилат елен или ангел.

Маркиз Мархосиас. Образът му е на вълк с крила на грифон и опашка на змия. От устата му изригва огън. По команда от заклинателя приема човешка форма. Властва над 30 легиона демони. Дава верен отговор на всички въпроси.

Принц Столас. Образът му е на врана или на сова с дълги крака които чрез магьосника се превръщат в човек. Обучава по астрономия, лечение с билки, познаване на отровните растения и за свойствата на скъпоценните камъни. Командва 26 легиона демони.

Маркиз Фенекс. Командва 21 легиона демони. Има чуден глас на дете. Изобразява се като птицата Феникс. Веднага трябва да му се заповяда да приеме формата на човек. Способностите му са на изкусен поет и да разказва за чудесни нещ в непостижимите науки. Може да изпълняа желания.

Граф Халфас. Появява се под образа на гълъб хралупар или щъркел. Говори с хрипкав глас. Задължава се да строи крепости, да ги снабдява с войници и оръжие, изпраща в битки на определни места. Командва 26 легиона демони.

Граф Раум. Появява се под образа на врана, но по заповед на заклинателя приема човешки вид. Краде съкровища от царските дворци и ги пренася, където му кажат. Разрушава гхрадове и достойнствата на хората. Ясновидец. Сдобрява приятели и врагове, посочва кой ни обича. Управлява 30 легиона.

Херцог Фокалор. Командва 30 легиона демони. Във властта му е да убива хора, да ги дави в морето, да преобръща кораби. Управлява морските ветрове. ПОявява се като човек с крила на грифон. Ако магьосникът му заповяда не върши нищо лошо.

Херцог Вепар. Управлява 39 легиона демони. Управлява водите, може да води кораби с товари от оръжия и боеприпаси. Може да застави хората да умрат за три дни от рани и язви като завъжда червеи в тях. Ако магът поиска, Вепар ги излекува веднага.

Маркиз Сабнок. Разполага с 50 легиона демони под негово командване. Появява се в облика на въоръжен войн с лъвска глава, яздещ бял кон. Строи високи кули, крепости и градове. Снабдява ги с оръжие. Може да причинява червясали рани и язви. Осигурява добри приятели по желание на заклинателя.

Маркиз Шакс. Командва 30 легиона демони. Има способността да отнеме слуха, зрението и разбирането у хората. Краде коне и всичко, което поиска магьосника. Може да намери всчко крито, стига то да не е под командата на злите духове. Осигурява добри приятели. Изобразява се като щъркел. Говори с дрезгав глас. Гласът му става прекрасен, след като влезе в магическия триъгълник.

Крал и граф Вине. Образът му е на лъв, яздещ черен кон и със змия в лапата. Намира скрити неща. Ясновидец. Може да строи кули и да разрушава каменни стени. Предизвикава бури. Командва 36 легиона демони.

Граф Брифонс. Командва 26 или 6 легиона демони. Образът му е на чудовище, което може да приеме човешка форма. Преподава науки и изкуства (особено астрономия и геометрия), осведомява за свойствата на скъпоценните камъни и дървесните видове. Може да мести погребаните мъртви и да пали мними свещи на гробовете им.

Херцог Увал. Появява се в образа на голяма едногърба камила. По команда на мага приема човешка форма. Основна способност е да осигури лъбовта на жените и да разказва случки от миналото. Ясновидец. Говори на древен египетски език, но лошо. Сдобрява хората. Командва 37 легиона от демони.

Губернатор Хаагенти. Появява се в образа на могъщ бик с крила на грифон. По команда от заклинателя приема човешки образ. Предназначението му е да прави хората мъдри и да ги инструктира за различни умения. Превръща всички метали в злато. Обръща виното във вода и водата във вино. Командва 33 легиона демони.

Херцог Кроцел. Появява се като ангел. Разказва мистични неща за скрити вещи. Обучава по свободните науки и изкуства (особено геометрия). По заповед на заклинателя може да предизвика силен шум като от водопад. Може да загрява водата и да открива минерални бани. Управлява 48 легиона демони.

Крал Фуркас. Образът му е на злобен старец с посивяла коса и дълга брада. Язди бял кон с оръжие (тризъбец) в ръка. Обучава по философия, астрология, логика, риторика, хиромантия и пиромантия (гадаене по огън). Управлява 20 легиона демони.

Крал Балам. Появява се като триглав с глави на бик, човек и овен с искрящи очи и опашка на змия. Язди на освирепяла мечка и носи ястреб. Ясновидец. Може да направи хората невидими и да ги снабди с остроумие. Уптавлява 40 легиона духове.

Херцог Алосес. Образът му е на войник, който язди огромен кон. Има лице на лъв с багрови отенъци и пламтящи очи. Обучава по седемте свободни науки и особено е вещ в астрономията. Може да предизвика неморалност у хората или пък да им разкрива небесни тайни. Управлява 36 легиона демони.

Губернатор Камио или Каим. Появява се под образа на дрозд. Крилете му завършват като ръце, а в лявата държи остър меч. По заповед на мага приема човешка форма. Предсказва по топла пепел или горящи въглища. Помага на хорта да разбират звуците на някои животни и птици. Дава предсказания за предстоящи събития. Управляа повече от 30 легиона демони.

Граф и херцог Мурмур. Управлява 30 легиона демони. Образът му е на войн с корона на херцог. Язди грифон. Някои мятат, че има образ на лешояд. Обучава по философия. По заповед на заклинателя може да извика духовете на мъртвите и те да отговарят на неговите въпроси.

Принц Оробас. Появява се под образа на кон и по заповед на заклинателя приема формата на човек. Командва 20 легиона от демони. Ясновидец. Дава църковни звания и власт. Покровителства и прители и врагове. Дава правдиви отговори по богословски въпроси и сътворяването на света. Предан е много на заклинателя и го предпазва от изкушенията на други демони.

Херцог Гремори. Появява се под образа на прекрасна херцогиня с с корона и пояса на кръста. Язди голяма камила. Ясновидец. Пказва скрити съкровища. Дава любов на всички възрасти и особено на девойките. Управлява 26 легиона от демони.

Губернатор Осе. Приема образа на леопард, но по заповед на мага приема човешка форма. Управлява 20 легиона демони. Обучава мъжете в свободните науки и изкуства. Има възможност да вселява лудост. Дава отговори на божествени тайни. По желание на заклинателя може да придаде всякаква форма на хората.

Губернатор Ами (Ейми). Управлява 36 легиона демони. Появява под формата на пламтящ огън, но по заповед на мага приема човешки вид. Обучава по астрология и по седемте свободни науки. Осигурява добри приятели и показва къде има съкровища, охранявани от духове.

Маркиз Ориас. Управлява 30 легиона демони. Появява се под формата на лъв сопашка на змия, яздещ кон и държи две огромни свистящи змии. Може да видоизмени човек въ всякаква форма. Обучава по астрономия, влиянията на планетите в зодиакалните знаци, осигурява различни чинове на хората, осигурява подкрепа и на прители и на враговете им.

Херцог Вапула. Има формата на крилат лъв. Обучава по философия и механичните изкуства. Управлява 36 легиона демони.

Крал и губернатор Заган. Управлява 33 легиона демони. Прави мъжете остроумни. Обръща водата във вино и виното във вода, кръвта в масло, а маслото в кръв. Едновременно е и мъдър и безумен. Превръща медта и златото в съответните монети.

Губернатор Волак. Появява се като дете с крила на ангел. Язди двуглав дракон. Назначението му е дава сведения за скрити съкровища, указва къде има скрити змии, за да се доведат до заклинателя и да се обезвредят. Командва 38 легиона демони.

Маркиз Андрас. Командва 30 легиона от демони. Появява се като ангел с глава на сова, бухал или гарван. Язди черен вълк с меч в ръката. Предизвикава раздори. Може да унищожи средствата на заклинатела, ако не вземе предпазни мерки. Ако излезе извън защитния магически кръг причинява моментална смърт на мага.

Херцог Хаурес. Появява се под формата силен леопард. По команда на заклинателя приема вид на мъж с ужасен изглед и огнени очи. Ясновидец, но само ако е в магическия триъгълник. Иначе е лъжец. Унищожава враговете на заклинателя по негово желание.

Маркиз Андреалфус. Появява се шумно под формата на паун. Когато приеме човешка форма преподава перфектно астрономия, различни измерения и геометрия. Може да превърне всеки човек в птица. Управлява 30 легиона демони.

Маркиз Кимейес. Явява се като войн на черен кон. Управлява духове и демони в Африка. Възможности: локализира скрити съкровища, обучава по тривиума (граматика, риторика и диалетика (логика), обръща хората във войни по свое подобие. Командва 20 легиона демони.

Херцог Амдусиас. Появява се като еднорог и по заповед на заклинателя приема човешка форма. Може да свири на тръба (тромпет) и всички музикални инструменти, които я съпровождат, но самите те ен се виждат. Може да застави дърветата да се свиват и сгъват по желание на заклинателя. Причинява какофоничната музика в ада.

Крал Белиал (Велиал). Името Белиал се отнася до Сатаната (Be'lial, Belhor, Baalial, Beliar, Belias, Beliall , Beliel, Bilael, Belu). Командва над 50 или 88 легиона демони В един легион по холандския окултист и лекар Йохан Вейер (1515 – 1588) има 6666 демона. Той е символ на враждебността и всички свързани с него ангели са деструктивни. Формата му е на два красиви ангела, седнали в огнена колесница. Въплъщава огромно зло и беззаконие, свирепост и вероломност. Стимулира еротичните инстинкти и инстиктите за разрушение. Съчетава в себе си най – извратените демони на ада. Смята се за най – силния демон. В “Малкия ключ на Соломон” е 68 - и демон.

Маркиз Декабриа. Управлява 30 легиона от демони. Показва достойнствата на птиците и скъпоценните камъни. Може да обръща хората по заповед на заклинателя в птици, които пеят и кръжат. Прима образа назвезда в пенграма и по искане на магьосника се превръща в човек.

Принц Сиире. Появява се под образа на човек, яздещ крилат кон. Назначението му е да идва и да си отива неочаквано като ставя след себе си някои неща в изобилие. Носи и това, от което се нуждае даден човек. Обикаля за един миг Земята. Помага да се намират изгубени и откраднати пари и вещи. Не е демон на злото и по принцип е добронамерен. Изпълнява заповедите на заклинателя. Командва 26 легиона демони.

Херцог Денталион. Има образ на човек с множество женски и мъжки лица с различен израз. В дясната си ръка носи книга. Обучава хората по всички науки и зкуства. Разкрива тайните намерения на всеки. Известни са му ислите и на мъжете и на жените. Може да ги променя по свое желание. Предизвиква любов и може да се окаже двойник на всеки. Управлява 36 легиона демони.

Граф Андромалиус. Образът му е на човек с голяма змия в ръката. Намира всичко крадено, заедно с крадеца. Открива нечестните сделки, злите и тайни мисли у хората. Наказва крадците и други зли люде. Командва 36 легиона демони.

В книгата “Червения дракон” от 1517 г, приписвана на Алибек от Египет, но вероятно писана във Франция през 18 в. демоните са разпределени в три различни нива на йерахията.

В “Pseudomonarchia Daemonum” (Liber officiorum spirituum) (Псевдомонархия на демоните) на Йохан Вейер от 1583 г. демоните са 68. Не са включени Васаго, Сиир, Данталион и Андромалиус.

Франческо Мария Гуазо (15?? – 16??), италиански свещеник в Милано класифицирал демоните в книгата си “Сборник на вещиците” от 1608 г. така:

· Демони началници на външните слоеве на въздуха, които никога не установяват отношения с хората.

· Демони, началници на вътрешните слоеве на въздуха, които носят отговорност за бурите.

· Демони на Земята, които обитават в полетата, пещерите и горите.

· Демони на водата, които са женски и унищожават водните животни.

· Демони на подземната част на Земята, отговорни за пазене на съкровищата, предизвикващи земетресения и разрушения на домовете.

· Демони на нощта, черни и зли. Тези демони избягвали дневната светлина

През 1613 г. Себастиан Михелис написал книгата “Възхитителни истории”, в която класификацията на демоните му била подсказана от демона Берит (Berith или Baalberith), който в християнската демонология бил “секретар на Ада”, началник на архива и демон, който подстрекавал мъжете към богохулство и убийства. Берит можел да превръща всички метали в злато, а освен това бил и твърде приказлив. Той обладал една монахиня в Екс а Прованс и по време на прогонването му, освен своето име казал имената и на други демони, обладали монахинята, но назовал и имената на светиите, които най – ефикасно противодействали на споменатите демони. Списъкът на Михелис е следният:

Първа иерархия.

Тя включва в себе си иерархията на ангелите, които са Серафими, Херувими и Ангели на трона – небесни същества, свързани с Божия престол и живи символи на Божията власт и справедливост . Те свързват Бог с физическия свят.

Велзевул е началникът на Серафим, точно под Луцифер. . Велзевул, заедно с Луцифер и Левиатан били първите три паднали ангела. Велзевул изкушавал мъже с гордост и на него се противопоставя Св. Франциск.

Левиатан изкушава хората да се влязат в ерес, и на него се противопоставя Св. Петър .

Асмодеус изкушава мъжете в сексуални желания и ги подтиква към разврат. На него се противопоставя Св. Йоан Кръстител .

Берит е принц на херувимите. Той изкушава хората да извършват убийства, както и да бъдат свадливи, твърдоглави и богохулни. На него се противопоставя противопоставя Св. Варнава.

Астарот е княз на престола, който изкушава хората да са мързеливи и на него се противопоставя Св. Вартоломей.

Верин също е принц на престола, но е точно под Aстарот. Той изкушава мъжете с нетърпение и на него се противопоставя Св. Доминик.

Гресил е третият принца на престола, който изкушава мъже с нечистотия, порочност и на него се противопоставя Св. Бернар.

Сонелион е четвъртият принца на престола, който изкушава хората да се мразят и на него се противопоставя Св. Стефан.

Втората йерархия включва силите, суверенната власт, и добродетелите.

Каро (Carreau) е принц на силите. Той изкушава мъже с твърдостта на сърцето (упоритостта) и на него се противопоставя Св. Винсент и Винсент Ферер.

Карниван (Carnivean) е също принц на силите. . Той изкушава хората към сквернословие и безсрамие, и на него се противопоставя св. Евангелист Йоан.

Оеилет (Oeillet) е принц на суверенната власт. . Той изкушава хората да прекъснат обет си за бедност и на него се противопоставя Св. Мартин.

Розиер е втората по реда на суверенната власт. Той изкушава хората срещу сексуалната чистота и на него се противопоставя Св. Василий.

Белиас е принцът на добродетелите. Той изкушава хората с арогантност и жените към празнословие, да отглеждат децата си като разпътни и да клюкарстват по време на месата (голямата литургия). НА него се противопоставя Св. Франсис де Пол.

Третата иерархия включва Принципалитета (една от деветте степени на ангелите), Архангелите и Ангелите.

Оливър е принц на арханглите. Той изкушава мъжете с жестокост и безпощадност към бедните и на него се противопоставя Св. Лорънс.

Иуварт е принц на ангелите. Когато Михелис пишел кнгта си, той се вселил в тялото на сестра Мадлен.

Класификация на Франсис Барет в книгата му “Магьосникът” (1801), в която се предлага показателят за подреждане да е това, което прави демоните първи по отношение на злото:

Велзевул – на идолопоклоничеството;

Питиус - демон на лъжците и на лъжците на духа;

Белиал – на измамата и несправедливостта;

Асмодей: подлост и отмъщение;

Сатана – на вещиците и вълшебниците;

Meрихем – на епидемиите, бедите и заболяванията;

Абадон – на война и разрушенията, на дявола срещу Бог;

Астарот – на инквизитори и обвинители;

Mammon – на изкусителите, измамниците и и омагьосващите с чар.

По време на 16-ти век се е смятало, че всеки демон има повече сила, за да изпълни мисията си по време на специален месец на годината. По този начин той и неговите помощници имат “правомощия " да “работят” по-добре през този месец:

Сатаната през януари;

Левиатан през февруари;

Сатана през март;

Белфегор през април;

Луцифер през май;

Берит през юни;

Велзевул през юли;

Aстарот през авгус;т

Тамуз (демон от ниска категория, изобретател на огнестрелните оръжия и артилерията, посланик на Ада в Испания, мотивира хората да изтезават други хора) през септември;

Ваал през октомври;

Асмодей през ноември;

Молох (провокира кражба на деца, кара майките да плачат) през декември.

Луцифер бил най - красивият ангел и пръв по чин херувим, но от гордост възстанал срещу Бог. Нарича се още паднал ангел и противник, което на иврит е “сатана” В Новия завет, Луцифер и Сатана са обединени в образа на дявола. Все пак Луцифер, Сатана и Велзевул са особен дяволски триумвират . Мамон е персонифициран символ на богатството (по-скоро нечестното) в евангелията на св. Лука и св. Матей. През Средновековието вече е демон на алчността. Асмодей се явява в книгата на Товит в Стария завет. Той е демон не само на блудството, но и на отмъщението, ненавистта, ревността и разрушението. В християнството Левиатан се смята за демон, свързан със Сатаната. Велзевул е смятан за принц на демоните. Амон в демонологията е принц на ада, който командва четиридесет легиона на демоните, изобразяван като вълк с опашка на змия или човек с глава на гарван. Белфегор е демон, който помага на хората да правят гениални изобретения и от там да станат богати. Съблазнява с помощта на мързела. Белфегор бил изпратен на Земята от Луцифер да разбере има ли такова нещо като щастлив брак. Оказва се, че не могъл да даде отговор.

Що се отнася до греховете и най - вече за седемте смъртни гряха, то е известно следното. Още в Библията се казва:

“Ако някой има буен и непокорен син, който не слуша гласа на баща си, или думите на майка си, и те са го наказвали, и той не ги слуша; то нека баща му и майка му да го вземат и го заведат при стареите на града си при вратите на своето местопребивалище и да кажат на стареите от своя град: тоя наш син е буен и непокорен, не слуша думите ни, прахосник е и пияница; тогава всичките жители на града му нека да го пребият с камъни до смърт: тъй изтребвай злото от изсред себе си и всички израилтяни ще чуят и ще се побоят.. Второзаконие, 21:18-21. Има и друго позоваване:

“Който порази баща си или майка си, непременно да се умъртви”. Изход 21:15, 17

Според писанията за Содом и Гомор, греховете са:

· похотливост (luxuria,) породена от Асмодей. Срещу него стои целомъдрието (castitas);

· чревоугодничество (gulia), породено от Велзевул. Срещу него стои лишение (умереносттта) (frenum);

· алчност (avaritia), породена от Мамон. Срещу нея стои щедростта (благотворителността) (liberalitas);

· леност (acedia), породена от Белфегор. Срещу нея стои трудолюбието (усърдие) (industria);

· гняв (ira), породен от Сатаната. Срещу него стои търпението (patientia);

· завистничество (invidia), породено от Левиатан. Срещу него стои добротата (humanitas);

· горделивост (superbia), породена от Луцифер. Срещу него стои смиреността (humilitas)

Сдържаността е крайъгълния камък на седемте посочени свети добродетели.

Този списък е известен като „седемте смъртни гряха.” Идеята за „седемте смъртни гряха” библейска ли е? И да и не. Притчи 6:16-19 заявяват: „Шест неща мрази Господ, даже седем са мерзост за душата Му: (1) надменни очи, (2) лъжлив език, (3) ръце, които проливат невинна кръв, (4) сърце, което крои лоши замисли, (5) нозе, които бърже тичат да вършат зло, (6) неверен свидетел, който говори лъжа, (7) и оня, който сее раздори между братя.” Обаче този списък не е онова, което повечето хора разбират като „седемте смъртни гряха” По Евгарий Понтийски (346—399), църковен писател, дякон и проповедник в Константинопол, а от 383 г. – монах ,седемте смъртни гряха са:

· Лакомия

· Проституция (блудство, похот)

· Алчност

· Отчаяние

· Ярост (гняв)

· Безразличие (униние)

· Суета

· Гордост

По папа Григорий Велики от 590 г.:

· похот

· лакомия

· алчност

· униние

· гняв

· завист

· гордост

Йоан Стълбник през 7 в. в книгата си “Стълбата на божественото изкачване” сочи по реда на стълбите следните грехове: гняв (8), тщеславие (10, 22), тъга (13), преяждане (14), похот (15), алчност (16, 17), апатия (18), и гордост (23).

Уилям Лангланд (ок. 1332-1386) във "Видение на Пиърс Орача" структурира поредица от сънища, които са от критично значение за съвременния нему грешник, като същевременно се насърчава благочестивия живот. Греховете са споменати в този ред: гордост, развратност, завист, гняв, сребролюбие, лакомия, мързел.

След трудовете на Тома Аквински от 13 в. се създала концепцията SALIGIA по началните букви на латинските думи за греховете:

· Гордост (Високомерие) (лат. Superbia) с демон Луцифер;

· Униние (Отчаяние) (лат. Acedia);

· Блуд (Похот)(лат. Luxuria) с демон Асмодей;

· Завист (лат. Invidia) с демон Левиатан;

· Чревоугодие (Лакомство) (лат. Gula) с демон Велзевул;

· Гняв (Злоба) (лат. Ira) с демон Сатана;

· Алчност (Ненаситност) (лат. Avaritia) с демон Мамон;

· Мързелът (леността), която не е включена тук се причинява от демона Белфегор.

Джефри Чосър (ок. 1340-1400) в "Кентърбърийски разкази" изброява седемте смъртни гряха в разказа “Историята на Парсънс" по реда: гордост, завист, гняв, леност, алчност, лакомия, страст.

Художникът Йеронимус Бош рисува през 1485 г. картина “Седемте смъртни гряха и последните четири неща”. В нея гневът е най-отдолу (на 6 часа), а след това в посока на часовниковата стрелка са: завистта , алчността , лакомията , леността, екстравагантността (по-късно, похот ) и гордостта, нарисувани в сцени от всекидневния живот. В центъра е окото на Бог. Под окото има надпис “Пази се, Бог вижда”.

Кристофър Марлоу (1564-1593), английски драматург в трагичната "История на доктор Фаустус" показва, как Луцифер , Велзевул , и Meфистофел идват от ада, за да подскажат на д-р Фаустус "някои игри". Греховете се представят по следния ред: алчност, завист, гняв, лакомия, леност, похот, гордост

Демоните, които причиняват седемте смъртни гряха са изведени от Петер Бинсфелд (1545 – 1598) – немски епископ и богослов през 1589 г.

В православната църква по епископ Игнатий (със светско име —Дмитрий Александрович Бранчянинов 1867 - 1867) епископ от Православната Руска Църква. Богослов, учен и проповедник, най-важните грехове са:

· Чревоугодие и пиянство, нарушение на постите,

· Прелюбодеяние (блудно разпалване, блудни усещания, премане на нечисти

· помисли и беседа с тях, блудни мечтания и пленения, несдържане на страстите (особенно за усещанията), сквернословие и четене на сладострастни книги, грехове блудни - естествени и противоестествени)

· сребролюбие (любовта към парите, собствеността, желанието да се забогатява, да се мисли за средства за обогатяване, мечтаене за богатство, страх от старостта, страх от неочаквана бедност, болезненост, страх от изгнание, алчност, нмеупование на Божественото провидение, пристрастяването към различни тленни неща, суетна любов към подаръци , присвояване от другите, жестокост към бедните, кражба, грабеж),

· Гняв (избухливост, приемането на гневни мисли, мечти за отмъщение, негодувание на сърцето от гняв, помрачение на ума, нецензурни викове, караници, обида, склонност към насилие, жестоки думи, насилие, убийство, злопаметност, омраза, отмъщение, клевета, осъждане, възмущение и негодувание към ближния),

· Печал (огорчение, мъка, прекъсване на надеждата в Бога, съмнение в Божиите обещания, неблагодарност към Бога за всичко, което се случва, малодушие, нетърпение, скръб към ближния, мърморене (ропот), отказ от кръста),

· Отчаяние (мързел за всяко добро дело, особено към молитвите, пренебрегване на молитви и сушешполезното четене, невнимание и бързане в молитвите, липса на грижи. неблаговоление, безделие,дълго спане, празен разговор, богохулство, пренебрегване заповедите на Христос, небрежност, отказ на страх окъм Бога, огорчение, безчувственост, униние),

· Тщеславие (търсене на слава, фукане, желание и стремеж за земна и светска чест, любов към дрехите, лукс, срам за признаване и изповядване на греховете, криене греховете пред изповедника, лукаваство, самооправдание, прекословие, лицемерие, лъжа, лъстивост, завист, безсъвестност, унижение на ближния, капризен нрав),

· Гордост (презрение към ближния, предпочитане към себе си пред всички, дързост, омрачение, дебелоочие, склонност към земното, хулене, неверие, ерес, непокорностна към Закона Божи и Църквата, четене на еретически книги, последване плътската си воля, надсмиване, загуба на простотата, на любовта към Богу и ближния, невежество и финал – смърт на душата).

Началните условия за всяка греховност според авва Доротей (ученик на Йан Пророк от 6 в.) са: себелюбие, сластолюбие и сребролюбие.

Андрю Кълберстон в книгата си “Какъв не трябва да е човек” от 1908 г. иска към греховете да се добавят страхът (за него халюцинации и разстройства на съзнанието) и суеверието.

През 1973 г, в книгата си “Какво е станало с греховете” Карл Менингер (1893 – 1990), американски психиатър твърди, че към седемте смъртни грехове трябва да се добавят жестокост и нечестност.

Според учението за “енеаграмата” на личността седемте гряха трябва да се допълнят с измама и грях.

Седемте смъртни гряха (гордост, завист, гняв, алчност, леност, лакомия и похот) са посочени от Даниел Роден, Доналд Уайтфилд и Майк Ливайн в книгата им “The 7 Deadly Sins Sampler” (Седемте смъртни гряха в примери).

Съвременната американска мистичка Каролин Мис в книгата си "Defy Gravity: Healing Beyond The Bounds Of Reason " (Предизвикана гравитация: Изцеление извън границите на разума) от 2009 г. включва седемте смъртни гряха като ключ към разбирането на духовните основи за изцеление. Нейната работа обяснява, че "тъмните страсти" са гордостта, алчността, луксът, гняв, лакомия, завист и мързел, на които противостоят на реформаторските сили на съответните седем добродетели: почит, благочестие, разбиране, сила на духа, съветване, знания и мъдрост.

Според проучване на йезутите от 2009 г. за мъжете най - често срещаният грях е похотта, а за жените гордостта.

И все пак, според християнска църква няма грях непростим, освен за тези, за които не сме се разкаяли.

За разлика от смъртните грехове има по- малки и не толкова сериозни. Това са т. нар. “меки” грехове или тези грехове, които не прекъсват връзката с Бог, но тя отслабва. Тези грехове са плод на небрежност, колебание или пречка да се следва Христос. Такива грехове са направени от невежество или не с пълно съгласие на душата за тях.

Предпазването от греховете в християнството става на първо място чрез вярата и доверието в Бог и Божието слово, служенето на Бог, изпълнение волята на Бог, служене на духа, а не на тялото, спазването на Десетте божи заповеди, четене на св. Писание, възпитаване в седемте небесни добродетели (вече посочени), неподдаване на изкушения, безкористни занимания, безкористна и чиста любов между хората, внимание за собствените действия, . Седемте небесни добродетели са изредени за първи път в книгата “Психомахия” на Аврелий Пруденциус от 410 г.

Ресурси:

http://en.wikipedia.org/wiki/The_Lesser_Key_of_Solomon

http://en.wikipedia.org/wiki/Goetia

http://en.wikipedia.org/wiki/Demonology

http://en.wikipedia.org/wiki/Seven_deadly_sins

http://www.notoria.net/

2011-03-01T23:10:00.000-08:00

Eдни необичайни отношения като част от възпитателната практика в древна и антична Гърция

Хомосексуализмът в Древна Гърция е социално призната връзката между възрастен и по-млад мъж обикновено в юношеските или младежките си години. Тя е характеристика на архаиччния и класическиия периоди в Гърция. Някои учени смятат, че произходът е свързан с ритуал, по-специално с обреди на преминаване с влизането в военния живот и религията на Зевс на o-в Крит. Социалният и възпитателен обичай, диадично наставничество, наречено от гърците paiderastia (παιδεραστία от pais (дете) и (erastes - възрастен любовник, активен, господстващ партньор) е било идеализирано, но и критикувано в древната литература и философия. Тази практика няма официално представяне в Омировите епоси и изглежда се е развила в края на 7-ми в. пр. Хр. като един от аспектите на гръцката култура “homosocial”, която се характеризира също така с лека атлетика и художествена голота, забавяне на брака, за сбирки на аристократи, за симпозиуми (гощавки), за bromance (романтично и истинско приятелство между мъже, без сексуална врръзка) и за социалната изолация на жените. Явно, че хомосоциалните отношения не са задължително със сексуални връзки, те са просто социални взаимодействия от един и същи пол в предимно мъжки свят . Влиянието на педерастия в древна и антична Гърция, а и през елинизма е било обаче толкова всеобхватно, че тя е наречена "главния културен модел за свободно отношения между гражданите”.

Учените са дискутирали ролята или степента на сексуалната активност, която може да варира според местните обичаи в различни междуиндивидуални форми. Гръцката практиката на педерастия става актуална в края на архаичния период на гръцката история и има духовна основа още от о-в Крит около 650-625 пр Хр., която е най-старото оцеляло представителство на педерастките обичаи. След това източниците показват масова хомосексуална практика в много градове - полиси от пети век пр. Хр.

Критската педерастия като формална институция за социални отношения е била основана на използване на ритуал, наречен “отвличане”. В тази своеобразна инициация (посвещаване) човек в зряла възраст, а той може да е и само на 20 г, наречен “philetor” (“любовник”) избира юноша и със приятели, за да му помогнат, отнася обекта на своите чувства към неговия andreion, нещо като обществен клуб, само за мъже или зала за мъжки срещи. Филеторът обаче трябва да бъде одобрен от бащата на юношата, а той трябвало да обяви дали харесва връзката и в нея няма насилие. Именно затова по-късно в Атина бащата назначава педагозите роби, за да защитават децата си от неподходящи филетори. Младежите – помагачи получават подаръци и филеторът заедно с избрания си приятел отиват за два месеца в провинцията, където се затварят и правят угощения. В края на втория месец филеторът дава на младежа (“ероменос”, пасивен, подчинен партньор) три задължителни по договор подаръци: военни дрехи, вол и чаша за пиене. Разбира се има и други подаръци. След завръщането си в града на младежа, волът се принася в жертва на Зевс, а приятелите му се присъединява към него в деня на празника. Младият любовник получава специални дрехи, които в живота на възрастните са маркирани като kleinos(“известен, известни”). Посветеният е наречен “parastatheis” (“този, който стои до”), може би защото е оприличаван с Ганимед, виночерпец и любимец на Зевс. Ероменоса застава отстрани на филетора по време на хранене в андрейона и му сервира от чашата, която му е подарена . Именно с този ритуал завършва инициацията и младият любовник може да се отпрати на военна служба и става ефеб (обучаван войник).

В своите социални аспекти педерастията се включва в практиката на пайдея – общото образование на младежите и се ползва предимно от свободните граждани с аристократично потекло. Бащите даже се молели синовете им да бъдат красиви, атрактивни и атлетични, за да си намерят достоен наставник. Не е било позволено възрастните да плащат за секс услуги от подрстващи и младежи. Ако последните са си позволявали това, те с били обект на подигравки и след това не са били допускани до обществени длъжности. При наличие на приети отношения между ерастеса и ерастомена, то след завършване на “възпитателния” период, връзката им оставала приятелска и близка.

Смята се, че сексуалните практики са били в повечето случаи без проникване, за да се зпази честта и достойнството на юношата и за да не излети Ерос. Използвало се търкане между бедрата. Това обаче е под въпрос и не е твърде вярно мнение, защото някои връзка са се запазвали повече от 10 години. Оралните практики били запазена марка за мъжките протитутки и за робите.

В гръцката митология се смята за известно удоволствие в това да обичаш едно момче (paidophilein), тъй като дори и синът на Кронос (т.е. Зевс), царят на безсмъртните, се влюбва в Ганимед, хванал го и го отнесъл на Олимп. Гръцките митове предоставят повече от петдесет примери за млади мъже, които са любовници на боговете. Хомосексуални любовни афери са приписват на Зевс, Посейдон, Аполон , Орфей , Херкулес , Дионис, Хермес и Пан. Изключение прави Арес – богът на войната.

В древна и антична Гърция се е търсела йерархия на мъжкото превъзходство и идеализиране на голото мъжко тяло. Почти всички аристократи първо са посвещавани хомосексуално в “момчешка” възраст, като нищо не им е пречило по – късно да се женят и да имат наследство. Освен това, както вече посочих се запазвало доброто и уважително отношение с “покровителя”. Интересно е, че хомосексуалните отношения се приемали само за т. нар. “момчешка възраст” (разбирай предимно юношеска) под формата на наставничество. Ако юношата или младежът продължавал през зряла възраст да има пасивната роля на гей, то той бил наричан презрително “kinaidos” – мъж, който е приел женска роля. В древна Гърция качеството “мъжество” се е възпитавало и заслужавало. За възпитанието му съдействали изброените по – горе лица, които въздействали и образовали (думата учител не се е употребявала). Мъжеството се заслужавало по време на война. Имало обаче едно придобиване на “arete” – комплекс от мъжки добродетели от рода на смелост, сила, справедливост и честност, т.е. да бъдеш най-добрият във всичко с което се заемеш. Именно този комплекс се предавал чрез сексуалната връзка на подрастващия или юношата с наставника (избран по различни признаци възрастен). Кулминацията на това предаване е била еякулацията (по Аристотел семенната течност давала душата на детето). В атинската Агора е запазен един монумент. На него са издигнати статуите на Хармодий (хомосексуалният наставник) и Аристогон (неговото протеже), които са голи и подчертано мускулести в момент на предаване на “аrete” и в това положение те убиват тиранина Хипарх през 514 г. пр. Хр. Нека да повторя, че по – възрастният наставник (любовник) се е наричал “erastes”, а по – младият обект на неговата любов - “eromenos”. Коренът е думата “еран” (да обичаш) Любовта между двамата е възниквала обикновено в гимназиона. М. Фуко (също хомосексуалист) е безжалостен в информацията, която предава: “В древна Гърция истината и сексът са свързани под формата на възпитание, посредством предаването на безценно познание от едно тяло на друго; сексът служи като посвещение в знанието” (“История на сексуалността”). Така чрез хомосексуализма при предаване на “arete” мъжете “раждали” други мъже и то без участието на жената. Този вид особена, старогръцка, мъжка “възпитателна практика” не е била преследван. Напротив, ефорите наказвали тези младежи, които пред честния любовник предпочитали богатия. Наказвали и възрастния любовник заради недостатъчните грижи по отношения на възлюбения юноша. За лошото поведение на юношата отново се наказвал любовника. Имало е и хомофоби. Такъв е бил Аристофан, който се надсмивал над наставниците, разтапящи се от любов в залата за борба. Той посочва, че и юношите започнали да се продават за пари, за красив кон, за пъдпъдъци (?!) или даже за лигаво куче. По времето на Сократ, вече можело външни лица да влизат в палестрата (залата за физически занимания) или гимназиона (дотогава това е било забранено). Освен в палестрата, наставниците и техните възлюбени юноши можели да се срещат още в бръснарниците, магазините за благовония, лечебниците и къпалните. Започнали даже да се сключват писмени договори за отдаване тялото на младия човек на трето лице.

Освен за физическата си чар, момчетата са били ценени и за интелекта си. Държало се за развитието на разума в дебат и затова той трябвало да бъде култивиран. Така хомосексуалната любов е една от движещите сили на възпитанието и образованието. Древната и антична гръцка култура е мъжки ориентирана от край до край. За гръцкия свободен гражданин съпругата е най-вече майка на децата му и пазител на дома. С много малки изключения жените са изключени от интелектуалния и обществения живот. Момичетата били разгледани като способни само за клюки, и недостойни за образование. Само хетерите, без домакинските задължения, могли да се изявяват на политическите и философски арени. . По този начин, интелектуалното развитие на повечето момичета е било пренебрегвано, а правото на възпитанието на момчетата получило най-голямо значение.

Известни гръцки хомосексуални двойки по реда на “erastes –eromenos” са:

Древна Гърция:

Ахил и Патрокъл, които макар и роднини продължили да се обичат даже и в подземното царство.

Архиас (бисексуален полулегендарен персонаж, най-богатия човек на Коринт, завоевател на Сиракуза, опитал да похити красивия Актеон, син на Мелисус, но в схватката юношата загинал) и Телефус (момче от кораба за Сиракуза), който по-късно го убил.

Филолай (член на съвета на управляващия клан в Коринт, а след като избягал, станал законодател в Тива) и Диоклес (спечелил Тринадесетите олимпийските игри през 728 г. пр. Хр.). И той избягал в Тива. Вследствие на голямата любов помежду им, те са били погребани един до друг.

Гигес (лидийски тиранин от 716 – 678 или 680 – 644 пр. Хр.) и Магнес (красив лекомислен младеж от Смирна (Измир), който Гигес взел за “paidika” – възпитаник за сексуална употреба). Възмутените роднини на Гигес го хванали, когата пеел женски песни, съблеки го гол и му отрязали косата, която била във вид на прическата “korymbos” – топчест кок, обвит в кърпа.

Антон (Клеомахус от Фарсалиа – в Тесалия, Северна Гърция ), който помогнал на жителите на полуостров Халкидики да победят жителите на Еретрия, полис на о-в Евбея и Филистус. Халкидийците толкова били признателни, че официално разрешили хомосексуализма между 700 и 650 г. пр. Хр.

Аристодемус и Кратинус. Полулегендарна двойка, която по предписание на боговете трябвало да спаси Атина от чумата по време на 44-та опимпиада през 604 – 601 пр. Хр.). И двамата се жертвали в името на каузата. Самото събитие още през античността започнало да се смята за фикция.

Алкаеус от Митилина на о-в Лесбос (6 в. пр. Хр.), старогръцки поет, бисексуален любовник на Сафо, писал хомосексуалн оди за любимия си Ликос, красив младеж с черни коси и черни очи.

Солон (ок. 634 - 559 г.пр.Хр.), атински законодател и писател и Пизистратус (около 6-ти в пр.н.е. - 527 или 528 г. пр.н.е.), който е бил тиран на Атина 546-527 / 8 г. пр. Хр.

Пизистратус и Хармус (Charmus – известен атински военачалник).

Хармус, от любовница на Пизистрат, става любовник на сина му Хипий.

Харитон Афродизийски, писател и секретар на оратора Атинагор и Mеланип, тиванец, защитник на града (ок. 560 г. пр. Хр.).

Проклеид (важен гражданин на Атина, създател на стауята на Триглавия Хермес) и Хипарх (6 в. пр. Хр.).

Теогнис oт Мегара (6. в.), древногръцки поет и Кирнус (една от двете митична фигура, едната дала името на Корсика, а другата основала гр. Кария, сега в Западна Мала Азия). Теогнис дал мъдрост на Кирнус.

Поликратес (тиран на о-в Самос за периода 538 – 522 пр. Хр.) и Смердис (тракиец), които се обичали между 535 и 515 г пр. Хр.

Анакреон (гръцки лиричен поет 582 – 485 пр. Хр.) и красивото момче Батилус.

Анакреон и Критий (не се знае, дали последният е после архонт на Атина);

Аристогитон и Хармодий (наречени “тираноубийци), които през 514 г. пр. Хр. убили брата на атинския тиран Хипий – Хипарх.

Класически период на антична Гърция:

Темистокъл (537 – 459 пр. хр.), гръцки държавен деец и пълководец и хубавеца Стелиалий от Клеос.

Пиндар (522 – 443 пр. Хр.), бисексуален, женен с един син и две дъщери, античен поет и Теоксенус, негов любим младеж. Пиндар умрял на сцената в Аргос, опрян на рамото на възлюбения си.

Торакс (тесалийски благородник) и Хипоклеас (млад спортист, победител в Питийските игри през 498 г. пр. Хр.).

Илас (треньор) и Хагезидиам (боксьор в 76-та олимпиада през 476 г. пр. Хр.).

Парменид от Елеа (философ от 5 в. пр. Хр.) и Зенон от Елеа (гръцки философ, родоначалник на диалектиката, висок и красив). Любовта им е от около 475 г. пр. Хр.

Парменид и Емпедокъл (483 – 4213), античен гръцки философ;

Емпедокъл и Павзаний от Сициля, приятел и ученик на философа.

Хиерон I (oт 478 – 466 пр. Хр.), тиран на Сиракуза (Сицилия) и фавортита му Даелхий (един от многото хомосексуалисти, гравитиращи около Хиерон).

Антилеон и Хипаринос, жители на Хераклея и те с известни като тираноубици, подобно на Аристогитон и Хармодий.

Архелай (490 – 420 пр. Хр., философ, ученик на Анаксагор и учител на Сократ.

Софокъл (496 – 406), античен писател и Демофон, негов фаворит.

Фидий (480 – 430 пр. Хр.), скулптор и любимият му ученик Агоракриптус, също скулптор.

Фидий и Пантаркес (победител в панкратиона (бокса) на 86 –та олимпиада през 436 пр. Хр., модел на скулптура на Зевс.

Демократес (философ от школата на Питагор) и Алкивиад (450 – 406), атински политик и оратор.

Епаминондас (ок. 410 – 362 г. пр. Хр.), тивански “генерал” и държавник, и двете момчета Асопихус и Кафисодорус, които умрели в битка заедно с него.

Епаминондас и фаворита му Микитус.

Диопетий от Сунион (нос на върха на Атика), съдия и проституиращия младеж Хегезандрос от Сунион.

Леодамас от Сунион и Хегезандрос от Сунион.

Мисголас от Колитас (сега в Атина) и Тимархий.

Антиклес от Еуномон (сега в Атина) и Тимархий.

Питалакус (обществен роб) и Тимархий.

Хегезандрос, син на Дифилос и Тимархий.

Анитус (главен обвинител на Сократ) и Алкивиад.

Аксиохий (чичо на Алкивиад) и Алкивиад, които се отпуснали в любовни игри след като отплавали за Abydus (сега Чанаккале).

Сократ (469 – 399 пр. Хр.) и Алкивиад.

Критий (460 – 403), чичо на Платон, един от водещите тридесет тирани на Атина и софиста Евтидемос.

Критий и Глаукон (р. ок. 455 пр. Хр.), по-голям брат на Платон

Херодот (484 – 425 пр. Хр,), старогръцки историк и Плезириус от Тесалия, автор на химни.

Каликлис (ученик на софиста Горгий –480 - 380) и красивия Демус, син на атинския политик Пирилампес (480 – 413) от първия му брак. Пирилампес се жени след това за племенницата си Перектионе (със син от нея Антифон), която е майка на философа Платон от първия си брак с Аристон.

Павзаний (умр. 467 пр. Хр.), спартанец, племенник на цар Леонид и Агатон (448 – 400 пр. Хр.), атински трагически поет.

Платон (ок. 427 – ок. 347 пр. Хр.) и Астер, учник на Платона по астрономия.

Ксенофонт (430 – 355 пр. Хр.), атински писател, историк и пълководец, автор на една от първите педагогически книги “Киропедия” и красавеца Клиниас.

Лизандер (умр. 395 пр. Хр.), спартански “генерал” и Аргесилай II (444 – 360 пр. Хр.), цар на Спарта.

Калиас III, син на атинския пълководец Хипоникус, известен със своята екстравагантност и разваратен живот, и Атоликус.

Питиас, който бил назначен за пазител на младежта от бащата на Теисис, използвал възможността да предаде н сина му своята “арете” по познатия посочен начин.

Архедемий (значителна политическа и финансова личност в Атина) и Алкивиад Младши, който е син на атинския държавен деец Алкивиад (450 – 404 пр. Хр.) от жена му Хипария .

Архебиадий (сътрудник на Алкивиад) и Алкивиад Младши.

Архелай I Македонски, царувал в Македония от 413 до 399 пр. Хр. и Кратеус Македонски. Последнията убил Архелай I, за да стане цар и царувал само 4 дена.

Агесилай II (444 – 360 пр. Хр.), цар на Спарта и Мегабатий (пленник от Персия).

Аристип от Лариса (един от лидерите на града) и Менон III от Фарсала (423 – 400 пр. Хр.). Последният е бил нечестен, непочтен и амбицизен младеж, който е въртял още двама любовника – Тарипас (цар на Епир) и Арий Персийски (персийски военачалник).

Архидамус II (син на Агесилай II), цар на Спарта и Клеонимий (известен между 426 – 415, атински политик по време на пелопонеската война

Аминтас II или Аминтас Малкия (упр. 393 – 392 пр. Хр.), цар на Македония и Дердас (македонски благородник).

Лисиас (445 – 380 пр. Хр.), оратор и логограф в Атина и Теодотус, младеж от Платея.

Александър от Ферай (царувал от 369 до 358 пр. Хр.), тиранин на Тива, убит от от брата на жена си по нейно поръчение и Питолай.

Теомедон (физик) и Евдокий от Книдус (410 – 355), астроном, математик, ученик на Платон, връзката им е от ок. 387 г.

Аристотел (384 – 322 пр. Хр.) и Теодектес (приятел и ученик на философа, с десет години по млад).

Аристотел и неговият paidika Палефатий от Абидус (сега Чанаккале), историк по времето на Александър Македонски.

Аристотел и Аехирон от Митилена (сега главен град на о-в Лесбос), негов ученик , а след това като епичен поет се присъединил към похода на Александър Македонски.

Демостен (384 – 322 пр. Хр.), оратор и Хозион, който бил ползван за възбуда и средство за справяне на Демостен със задълженията към жена му.

Демостен и Аристарх (богат атински младеж), за който Демостен е бил обвинен, че го е окрал, и че оганизирал убйството му.

Демостен и Аристион (красив атински младеж, музкант).

Ксенократес (396 – 314 пр. Хр.), философ, математик, схоларх (лидер) в академията на Платон и Полемон, ученик на Ксенократес и по-късно също схоларх.

Полемон и Кратес, негов ученик, който по-късно застанал начело на Платоновата академия. Споделили една гробница.

Филип II Македонски (382 – 336 пр. Хр.), цар на Македония и Павзаний, по - късно негов личен бодигард, който убива Филип II в заговор със съпругата му Олимпия.

Филип II Македонски и Александър I от Епир (370 – 331 пр. Хр.), брат на Олимпия и вуйчо на Александър Македонски. Става цар на Епир, като вид благодарност на Филип II Македонски за връзката им.

Филип II Македонски и Аталус (390-336 пр. Хр.) от двора на царя, един от командирите на армията му. Убит е, когато Александър Македонски заема престола.

Дарий III (380 – 330 пр. Хр.), цар на Персия и Багоас (Багой), млад евнух от обкръжението на царя,в разцвета на красотата и младостта си.

Александър Македонски (356 – 323 пр. Хр.) и Багоас, който бил получен в наследство на Александър Македонски от велможата Набарзан. Багоас придружавал Александър до смъртта му и е оказвал известно влияние. Винаги, когато двамата се целували, обкръжението избухвало в аплодисменти.

Александър Македонски и Хефестион (356 – 324 пр. Хр.), син на Аминтор, вероятно атински аристократ. Особено силна и чувствена връзка. За двамата Аристотел казва: една душа в две тела.

Димнус от елитната кавалерия на Александър Македонски и мъжката проститутка (еxoletus) Никомахус Македонски (наречена “скротум”), спретнали неуспешен заговор срещу Аелксандър Македонски.

Медий от Лариса, приятел на Александър Македонски и Йолас (умр. 317 пр. Хр.), за който има съмнение, че е отровил Александър Македонски.

Хипаринус, тиран на Сиракуза за времето от 352-351 и Ахей, негов приятел, който го ранява смъртно по грешка в пиянски гуляй с меча, подарен от любовника му. Хипаринус, който живял три дни след смъртоносната рана опростил младежа.

Елинистична Гърция:

Теофраст (371 – 287 пр. Хр.), учен, наследник на Аристотели и Никомах, син на Аристотел.

Теофраст и Аркесилай (316 – 241 пр. Хр.), гръцки философ скептик и водещ в на Платоновата академия (от 264 г.пр. Хр.).

Крантор (умр. 276 пр. Хр.), гръцки философ от академията на Платон и Аркесилай, на когото завещава богатството си. Живели заедно с другата двойка Покемон и Кратес.

Деметриос Фалереус (350 – 280 пр. Хр.), атински оратор и ученик н Теофраст, деспот на Атина с Диогнис, който бил ревнуван от всички атински младежи. Връзката им е регистрирана от 317 до 307 г. пр. Хр.

Агатокъл (361 – 289 пр. Хр.), тиранин на Сиракуза и Менон от Сегеста (град в Сицилия. Последният е възможно да е отровил Агатокъл с отрова върху перото, с което почиствал зъбите си.

Зенон от Китиум (334 – 262 пр. Хр.), основател на филосфската школа на стоиците и любимия му ученик Персий (306 – 243 пр. Хр.), който живеел в къщата му. По-късно Персий (Персеус) станал архонт на Коринт.

Епикур (341 – 270 пр. Хр.), философ и Питокъл, негов ученик.

Орфелас (приятел на Александър Мкедонски, а по-късно цар на Кирена) и хераклидес, син на Агатокъл.

Димитрий I Македонски (337 – 283 пр. Хр.), македонски цар и Дамоклес Красиви, който всячески избягвал близост. Бил застигнат от царя в една обществена баня и се хвърлив във врящ казан, за да избегне безчестието.

Димитрий I Македонски и Клеантий, син на гражданин, на който царят отменил глобата от 50 таланта.

Антигон II Гонатас (319 – 239 пр. Хр.), цар на Македония и Аристокъл, музикант и певец.

Археобулос (поет) и Евфорион, негов ученик, по-късно поет и граматик в Атина.

Ксенарес, вдъхновител на Клеоменес III (260 – 219 пр. Хр.), цар на Спарта и

Клеоменес III и Пантеус, красив и храбър младеж от Спарта.

Птолемей IV Филопатор (царувал от 152 до 154 пр. Хр), цар на Египет и Галестес, красиво и умно момче.

Античен Рим (Римска република):

Луциус Папириус (340 – 309 пр. Хр.), който е бил пет пъти консул и два пъти диктатор с Кай Публилус, който го обслужил след заплахи и побоища, поради дълг на баща си през 326 г. пр. Хр. Кай Публилус успял да избяга окървавен на улицата, а след това сенатът постановил дълговете да се плащат само материално, ане сексуално.

Хамилкар Барка (275 – 228 пр. Хр.), цар на Картаген и Хасдрубал (по прякор “Панаира”, умр. 221 пр. Хр.), който формално бил женен за дъщерята на Хамилкар и така царят имал по-свободен достъп до Хасдрубал.

Луций Квинтий Фламиний (римски консул през 192 г. пр. Хр., изгонен от сената през 184 г.пр. Хр. за лошо поведение) и Филип (картагенски младеж, catamyte (лат.) – момче за секс употреба).

Гай Луцилий (160 –103 пр. Хр.), римски поет – сатирик и Гентиус, проституиращ младеж.

Антиохий XI Епифаний (умр. 92 пр. Хр.), владетел на гръцкото царство на Селевкидите (в Близкия изток) и Темисон от Кипър.

Антиохий XI Епифаний и Аристий, брат на Темисон.

Квинт Лутаций Катулус (149 – 87 пр. Хр.), римски консул през 102 г. пр. Хр., обществен дец и Квинт Росций Галус, актьор.

Луций Лициний Крас (140 – 91 пр. Хр.), римски консул и оратор с Квинт Росций Галус, актьор.

Мелеагър от Гадара, сега град в Йордания (1. в. пр. Хр.), поет и колекционер на епиграми с младежа Мусций, който бил в комбина с две хетери.

Пизо (римски оратор) и ученика му Цицерон, за да може последният да завърши сексуалното си развитие (pudicitia – скромност и целомъдрие, с гръцки еквивалент аidôs).

Цицерон и Марк Тулий Тиро, роб на Цицерон, по-късно освободен.

Луций Сергий Катилина (108-62 пр. Хр.), римски политик и Тонгилий, развратен младеж от обкръжението на Катилина.

Гай Скрибоний Курио младши (умр. 49 пр. Хр.), римски оратор и младият Марк Антоний (83 – 30 пр. Хр.), по-късно римски пълководец.

Марк Антоний и Квинт Делий, политически авантюрист.

Гай Валерий Катулус (84-54 пр. Хр.), римски поет и младежа Ювентиус от окръжението на поета.

Юлий Цезар (100 – 44 пр. Хр.), римски пълководец и Руфио, син на един от неговите командири.

Албий Тибулус (55 – 19 пр. Хр.), римски поет и Маратус, един от персонажите на елегиите на поетта.

Гай Валгий Руф (втората половина на 1 в. пр. хр.), римски поет, приятел на Хораций и Мистес, негов роб.

Гай Юлий Цезар Август – Октавиан (63 пр. Хр. – 14 сл. Хр.), първи римски император и Сарментус, негов роб и фаворит.

Виргилий (70 пр. Хр. – 19 пр. Хр.), римски поет и Алксандър, подарен роб.

Ирод Велики (74 – 4 пр. Хр.), управител на Юдея и Карус, изкличително красив младеж.

Нерон (37 – 68 пр. Хр.), римски император и Спорус, кастриран младеж, за който Нерон се оженил с всичките тогавашни церемонии.

Отон (32 – 69 сл. Хр.), римски император за три месеца през 69 г. и Спорус.

Аулус Вителий (15 – 69 пр. Хр.), римски император за 8 месеца през 69 г. и Азиатик, първо роб и пасивен партньор на Вителий (catamite), след това избягал и намерен, възстановен на предишната си позиция, по- късно продаден за гладиатор, а когато Вителий става император е освободен и му става съветник.

Марк Валерий Марциал (38 – 102 сл, Хр.), римски поет и Диадомений, негов роб.

Аулус Пуденс (края на 1 в. сл. Хр.), приятел на Марциал и Екопулус, млад роб.

Атедий Мелиор (края на 1 в. сл. Хр.), римски епикуреец, богат аристократ, бон-виван и Глауций, подрастващ, умрял на 13 г.

Флавий Урсус (4 в.), римски държавник, консул и Филетас.

Тит Флавий Веспасиан (39 – 81 сл. Хр.), римски император и красивия боксьор Меланкомас.

Тит Флавий Домициан (51 – 96 сл. Хр.), римски император и Флавий Еарний, роб скопец.

Maрк Улпий Траян Нерва (53-117 сл Хр.), римски император и Арбандес, син на царя на Едеса Абгар V (4 пр. Хр. – 50 сл. Хр.)

Публий Аелий Адриан (76 – 138 сл. Хр.), римски император и Антиной (ок 110 – 130), намира го на 13 – 14 г., гръцко момче от Витиния (северозападна Мала Азия), умира 6 г. след връзката им, а имп. Адриан го увековечава в бюстове, релефи и монети. Обявява го за бог. Култът към Антиной е осъден от току що възникнала църква.

Марк Корнелий Фронто (100 – 170), римски граматик, оратор, адвокат и ученикът му Марк Аврелий (121 – 180), бъдещ римски император.

Септимий Север (146 – 211), римски император и Гай Флавий Паутан (150 – 205), патриций, командир на преторианската гвардия, обвинен в заговор и екзекутиран пред погледа на императора.

Херод Атик (101 – 177), богат гръцки аристократ, римски сенатор, философ - стоик и софист с Полидейкион, негов любим ученик. Умира много млад през 174 г. По подобие на Адриан се зражда култ към него.

Комод (161 – 192), римски император, изпробвал всички форми на разварат с харем от много жени и момчета със Саотер, негов приближен и Филокомодус, младо момче, негов фаворит, почти дете.

Гордиан (225 – 244), римски император и Хиерокъл (умр. 222), карийски роб.

Хиерокъл и Елабагал (203 – 222), римски император. Двамата сключили брак, като Хиерокъл бил избран за наследник на Елабагал, но той бил убит от преторинаската гвардия, заедно със “съпругата” си Елабагал.

Аурелий Авито Зотико (умр. 219 или 221), спортиост, кубикуларий (отговорник за спалнята на императора и Елабагал. Зотико също бил смятан за съпруг на Елабагал. Хиерокъл му завидял, сипал му нещо във виното и Зотико не могъл да изпълни любовните си отговорности към Елабагал, след което бил изгонен.

Сенатор Нерва и Диоклециан (244 – 311), римски император.

Диоклециан и актьора Парис.

Диоклециан и Себастиан (256 - 288), фаворит и служител в преторианската гвардия. Тайно изповядвал христиняството. Той не приел подканата да се откаже от вярата си и бил убит. По-късно е канонизиран

Птолемей, служител в някаква пощенска станция и Евтропис, скопен роб от Армения, по-късно консул (4 в.).

Що се отнася до лесбийството нещата са следните. В Библията (книга на Рут) нещо като лесбийска любов са отношенията между Ноеми и Рут (Рут обичаше Наоми, както Адам обичаше Ева). Сведенията за лесбийски двойки в антична Гърция са оскъдни, освен тези на Сафо в 6 в. пр. Хр. Общо взето тези връзки са прикривани. Все пак Сафо се смята за бисексуална, а отношенията с нейните ученички платонични, защото е била омъжена и имала дъщеря. Платон в “Симпозиум”, мимоходом съобщава за жени, които са обвързани и не им пука за мъжете. През 150 г. пр. Хр. еврейският равин Елеазар осъдил скверните връзки между жени. Упоменаване за лесбийство има у баснописеца Федър (15 пр. Хр. – 50 сл. Хр.). Сенека стари споменава за съпруг, който убил жена си като я сварил с любовница. Гръцкият писател Ямвлих (165- 180) описва египетска принцеса Беренис, която се “омъжила” за друга жена. По начало в старите времена лесбийството се наричало “tribadism”: непроникващ секс с триене (фротаж, GG триене) или на едната по бедрото, а може и по корема. за предизвикване на стимуалции и удовлствие. В Рим лесбийството се наричало “fricatrix”, идващо от “търкане”. Проникване с други средстава почти не се практикувало. Ползвали се целувки, смучене на зърна, клиторно стимулиране с ръка или език.

В един от своите диалози Лукиан (125 – 180) описва маскулинизирана жена, която от Мегила се преименувала на Мегилус и носела мъжка перука върху бръсната глава. Тя сключила брак с Демонаса от Коринт. В апокрифния “Апокалипсис на Петър” от 2 в. педерастите и лесбийките са осъдени за наказание в ада. Теодор от Тарс, епископ на Кентърбери казва, че ако две жени са заловени да се държат като мъж и жена, те трябва да се накажат в покаяние за три години. За мъжете педерасти покаянието е за четири години. През 1073 г. в Константинопол за назидание са унищожени всички стихотворения на Сафо. В стария френски юридически трактат “Li livres de jostice et de plet (1260) се изисква, ако мъже биват хванати в педерастия за първи път да им се отстраняат тестисите и за втори път члена. В този документ за лесбийките се изисква отстраняване на “члена (не е ясно в текста), а за повторно хващане – изгаряне. През 1440 г. в лесбийството водело до смъртно наказание. Никъде обаче в неговта история не се пише за стойностт му на предаване на качества от жена на жена или за какъвто и да е социокултурен модел.

http://www.gay-art-history.org/gay-history/gay-literature/famous-homosexuals/alexander-great-gay/alexander-great-gay.html

http://www.gay-art-history.org/

http://wikibin.org/articles/pederastic-relationships-in-classical-antiquity.html

http://list.wikia.com/wiki/Pederastic_relationships_in_classical_antiquity

Възпитателната стойност на някои трактати от ранното християнство

2011-01-28T01:30:00.001-08:00

Възпитателната стойност на някои трактати от ранното християнство

Необходимо е в обучението по история на образованието студентите да придобият знания и за ранното християнство, както и за текстовете, които са вълнували тогавашните адепти, създавали са качества у тях и поведение, което да съответства на тогавашните изисквания. По – надолу ще представя някои произведения – трактати, които ще обогатят познанията на студентите и ще разширят техния светоглед.

Първият текст е “Дидахе” – Учение на Господ за народа чрез 12-те апостоли (Διδαχὴ Κυρίου διὰ τῶν δώδεκα ἀποστόλων)се смята за най-ранното известно произведение – трактат от края на 1 и началото на 2 в. на писмеността с християнска тематика. То има катехистичен характер и е паметник на църковното християнско право и богослужене. Дълго време този ръкопис се е смятал за загубен, но е открит от Филотеос Бриениос или Вриениос ( Philotheos Bryennios) – тогава митрополит на Никомедия (сега Измит – Турция) през 1873 г. в Йерусалимовия кодекс (Codex Hierosolymitanus). Йерусалимският кодекс е гръцки ръкопис от 11-ти век, написан от неизвестен писар на име Лъв в 1056 г. Наименованието му "Йерусалимски", дава основание, че той е бил в библиотеката на манастира на Църквата на Божи гроб в Йерусалим. Кодексът е открит през 1873 г. в библиотеката на метоха на Църквата на Божи гроб в Цариград именно от Филотеос Бриениос.

В кодекса се съдържат: Дидахе, посланието на Варнава, двете послания Климент I и Климент II, дългата версия на писмата на Игнатий Антиохийски, както и списък с книги на Библията по реда на Йоан Златоуст. На Дидахе се позовават Евсевий Кесарийски (ок. 324 г.), Атанасий Велики и др. Дидахе не е в канона на официалната църква, макар, че някои от Отците на църквата (напр. Климент Александрийски) са го смятали за такъв.

Съдържание на Дидахе (преводът е на автора от руски):

Учение на Господ (предадено) на народа чрез 12-апостоли

Глава 1.

1. Има два пътя: един на живота и един на смъртта, но между двата пътя разликата е голяма.

2. Пътят на живота е такъв: на първо място, трябва да обичаш Бога, който те е създал и от друга страна ближния си, както себе си, и точно това, което не искаш да правят с теб, не прави на другия.

3.Словото на това учение е: Благослови ония, които те кълнат, моли се за враговете си, постете и за тези, които ви гонят, или каква е тази балагодарност ако вие обичате тия, които ви обичат? ? Обичайте ненавиждащите ви и няма да имате врагове!

4.Не се поддавай на плътски и светски страсти. Ако някой те удари по дясната буза, обърни му и другата и ще бъдеш съвършен. Ако някой ще те разбере от една миля, иди с него две. Ако някой т вземе горната дреха, дай и му и туниката си. Ако някой вземе нещо твое , не му го искай, защото не можеш това.

5. Всеки, който проси от теб, давай му и не си го искай назад, защотоОтецът иска всяко подадено да е от даровете Му. . Благословен е даващият по заповедите, защото той е невинен. Горко на получателя, защото, ако той няма необходимост и приема, той ще даде сметка, защо приема и в заключение ще бъде изпитван какво е направил, и не ще излезе от тук, докато не плати и последния кодрант (древна медна римска монета, б.м).

6. Но за това също е казано: нека твоите милостини да се запотят в ръцете ти, но не и да знаят на кого да се даде.

Глава 2.

1. Втората заповед на учението.

2. Да не се убиват, Не прелюбодействай, не развращавай децата, не бъди блудник, не кради, не прави магии, не отравяй, не убива деца в зародиш и вече родени, не пожелавай имота на ближния си.

3. Не се кълни, не лъжесвидетелствай, не злослови, не бъди злопаматен.

4. Не бъди двуличен и двуезичен, защото двуезичието е мрежа на смъртта.

5. Думите ти да не бъдат лъжливи и празни, а преизпълнени с дела.

6. Не бъдете алчни, хищни, лицемерни, злобни, надменни, не приемайте лукавите намерения на ближния си.

7. Не храни омраза нито към един човек, но някои смъмри, молете се за другите и люби душите им.

Глава 3.

1. Чадо мое! Избягвай всяко зло и всичко, подобно на него.

2. Не се гневи, защото гневът води към убийство, не бъди ревнив, нито свадлив, нито страстен, защото от всичко това се поражда убийство.

3.Чадо мое! Не бъди похотлив, защото страстта води до разврат, нито говори срамни слова, не бъди безочлив, защото всичко това ражда прелюбодейството.

4. Чадо мое! Не бъди птицегадател, защото птицегадаенето води до идолопоклонство, не бъди заклинател, нито астролог или магьосник, не желай да ги ползваш, защото от всичко това идолопоклонство се ражда.

5. Чадо мое!Не бъди лъжлив, тъй като лъжата води до присвияване на чуждо или алчност за пари, не бъди тщестлавен, защото от всички тези се ражда кражбата.

6. Чадо мое! Не роптай, тъй като роптанията водят до богохулство, не бъди капризен, не лукавствай, защото от всичко това се ражда светотатство.

7. Но бъдете кротки, тъй като кротките ще наследят земята.

8. Бъдете дълготърпеливи и милостиви, незлобливи и скромни, добри и винаги трептящи към думите, които чувате.

9. Недейте се хвали и не позволявайте дързост в душите си. Да не се прилепи душата към гордостта, общувай с праведни и смирени.

10. Приемай случващите се с тебе трудни обстоятелства като благо, знаейки, че без Бог нищо не се случва.

Глава 4.

1. Дете мое! Казваното ти Божие слово помни през деня и нощта, почитай го като Бог, защото, когато се възвещава господство, Господ е там.

2. Търси всеки ден да имаш лични отношения със светиите, така че да се крепиш на тяхното слово (учение).

3. Не разделяй, а примирявай спорещите, съди справедливо, не бъди лицеприятен при разобличаване на престъпления.

4. Не си мисли двоедушно, дали е така или не.

5. Не протягай ръцете си за приемане на милостиня и не се стискай да я даваш.

6. Ако имаш да дадеш нещо от труда на ръцете си, то дай откуп за греховете си.

7. Не се колебай да даваш и когато го даваш, не се оплаквай, защото трябва да се знае кой е добър възнаградител.

8. Не се отвръщай от нуждаещите се, всичко дели с брата си, и не казвай, че всичко е твое, защото ако сте другари в нетленното, то колко повече ще сте в тленното?

9. И да не оттегляш ръката от сина си или дъщеря си, но от младостта им ги учи на страх от Бога.

10. В гнева си не давай заповеди на роба или на слуга си, които вярват в един и същи Бог, защото те никога не са загубили страх от Бога, същият който е и твой, тъй като Той е призван за спасение не по лицето , а за тези, коитое подготвил Духът.

11. Но вие, роби, подчинявайте се на господарите си, като образи на Бог по съвест и страх.

12. Ненавиждайте всяко лицемерие и всичко, което не е угодно на Господа.

13. Не оставяй заповедите на Господа, пазете ги,без да ги увеличавате или намалявате.

14. В църквата изповядвай престъпленията си и не започвай молитва с лукава съвест. Този път е пътят на живота.

Глава 5.

1. Пътят на смъртта е, както следва. На първо място, той е едно зло и пълен с проклятия. На този път са убийството, прелюбодеянието, похотта, разврата, кражбата, идолопоклонството, магьосничеството, отравянията, хищничество, лъжесвидетелствата, лицемерието, двуличието, коварството, гордостта, злобата, самоуправството, алчността, сквернословието, завистта, дързостта, надменността и суетата.

2. По този път са тези, които преследват доброто, мразещи истината, любителите на лъжи, не приемащите въздаянията, необвързаните с доброто, нито към праведния съд, внимателни не към доброто, а към злото, тези които са далеч от кротостта и търпението, обичащите суетата, преследващите милостинята, не обичащи бедните, негрижовни към отрудените, тези които не признават своя Създател, убийци на деца, губители на Божиите създания, отвръщащи се от нуждаещите се, обременяващи потиснатите, застъпници на богатите, беззаконите съдии на бедните, грешниците във всичко. Отделяйте децата от всички такива.

Глава 6.

1.Гледай да не бъдеш отклонен по този път, защото всички горни са извън Бог.

2. Защото, ако можеш да понесеш цялото иго на Господ, ти ще бъдеш съвършен, но ако не можеш, то направи това, което можеш.

3. По отношение на храните, понеси това, което можеш, но се въздържай от месо, предлагано на идолите, защото това е служене на мъртви богове.

Глава 7.

1. По отношение на кръщението, кръщавайте по следния начин: като предадете предварително всичко, казано по-горе, кръщавайте в името на Отца, Сина и Светия Дух в жива вода.

2. Ако няма жива вода, кръщавайте в друга вода, но ако не може в студена, то кръщавайте в топла вода.

3. Ако няма нито едното, нито другото, то полейте с вода върху главата три пъти в името на Отца, Сина и Светия Дух.

4. Но преди кръщението, нека постят кръстения, кръстителя и някои други поне един или два дена преди.

Глава 8.

1.Постите ви да не бъдат като на лицемерите, защото те постят на втория и петия ден от седмицата. Вие постете в четвъртия и шестия ден.

2. И не се молете като лицемерите, а както Господ заповяда в Неговото Евангелие, да се молим: Отче наш, Който си на небесата! Да се свети Твоето име да дойде Твоето царство, да бъде Твоята воля, както на земята, така и на небето, насъщния хляб дай ни днес, и прости ни дълговете, както и ние прощаваме на нашите длъжници, и не ни въвеждай в изкушение но избави ни от лукавия, защото Твоя е силата, и славата во веки веков.

3. Три пъти на ден се моли така.

Глава 9.

1. По отношение на Евхаристията (Причастието), правете го така.

2. На първо място, чашата: Благодарим Ти, Отче наш, за светата лоза от Давид, отрока Твой, което (гроздето) Ти откри за нас чрез Иисус слугата. Слава на тебе во веки веков!

3.За преломяването на хляба: Благодарим Ти, Отче наш за живота и знанието, които Ти ни откри чрез Иисуса, Отрока твой. Слава Тебе во веки веков!

4. Както сега разчупеният хляб бе разпръснат по хълмовете и събран се превръща в един, така и Църквата Твоя от края на света да се събере в царството Твое, защото Твоя е славата и силата чрез Иисус Христос во веки веков.

5. И от нашата Евхаристията никой да не яде и пие, с изключение на тези, кръстени в името на Господ, защото за това Господ е казал: Не давайте светите неща на кучетата.

Глава 10.

1. При хранене благодарете така: Благодаря Ти, Отче свети, за Твоето свято име, което си вселил в сърцата ни, и за знанието, и вярата и безсмъртието, които Ти ни разкри чрез Иисус, Отрока твой. Слава Тебе во веки веков!

2. Ти, Владико Вседържител, който си създал всичко в името на твоето име, дал си една и съща храна и напитки за удоволствие на хората, за да Ти благодарят, а на нас си дал духовна храна и питие и живот вечен чрез Отрока Твой.

3. Преди всичко, Ти благодарим, защото си всемогъщ. Слава Тебе во веки веков

4. Помени Господи, Твоята Църква, за да я спасиш от всяко зло и да я усъвършенстваш в любовта Си и от четирите ветрища събери я, и освети в царството Твое, което Ти си подготвил за нея, защото Твоя е силата, и славата во веки веков.

5. Твоята благодат да премине в тоя свят. Осанна Богу Давидов! Ако някой е свят, нека дойде, ако някой не е, нека се покае. Мараната! (поздрав, когато се срещали ранните християни – “ела Господ наш” или “който не обича Господ Иисус Христос, нека да бъде отълъчен”. б.м.). Амин.

6. Предоставяйте на Пророците също да провеждат Евхаристията по тяхно желание.

Глава 11.

1. Който дойде и ви научи на всичко това, което беше казано преди това, приемете го.

2. Ако той преподава и ви учи на друго учение, тогава не се вслушвайте в него. Но ако той учи в размножаването на истината и на Господ, приемето го като Господа.

3. По отношение на апостолите и пророците, според заповедта на Евангелието, така постъпвайте.

4. Всеки апостол, който идва при вас, нека да бъде приет като Господ.

5. Но той не трябва да стои повече от един ден и ако остане три дни, той е фалшив пророк.

6. Тръгвайки си, апостолът не приема нищо, с изключение на хляб (колкото трябва) до нощувката си, но ако ще поиска сребро, той е фалшив пророк.

7. И всеки пророк, който говори в Духа, не го изпитвайте и не се опитвайте да го съдите, защото всеки грях е простим, но този грях не се прощава.

8. Но не всеки, който говори в Духа е пророк, но само онзи, който поддържа пътя Господен. Следователно, лъжепророк и пророк се познава от начините на техния живот.

9. И не е пророк в Духа, този, който определя трапезата, а не яде от нея, освен ако не е фалшив пророк.

10. Лъжепророк е всеки, който учи на истината, но не прави това, което преподава.

11. Но всеки пророк, признавайки истината, влизащ в мирското тайнство на Църквата, но не ви учи, не трябва да бъде съден от вас, защото той се съди от Бога, както правеха древните пророци.

12. Ако някой в Духа каже: Дай ми сребро или нещо друго, не трябва да слушате това. Но ако той ще назначи благотворителността за други бедни хора, то никой да не го осъжда.

Глава 12.

1. Всеки, който идва в името на Господа, нека се приема, а след това, вече като сте го изпитали, вие ще знаете, как да постъпите, защото имате разбиране за правилно и грешно.

2. Ако идва - странник, да му се помогне, колкото може, но той не трябва да остане за повече от два или три дни, макар и да е в нужда.

3. Ако той желае да се установи между вас, и ако той е занаятчия, нека да работи и да се храни.

4. И ако той не знае занаят, тогава вие по свое усмотрение се погрижете за него, но така, че да не живее между вас като бездейства.

5. Ако той не желае да направи това, той е христопродавец. Пазете се от такива!

Глава 13.

1. Всеки истински пророк, който иска да живее между вас е достоен за своята прехрана.

2. По същия начин, истинският учител, и той заслужава като работещите препитание.

3. Ето защо, дайте част от произведенията на точилото и хармана, говедата и овцете на пророците, защото те са архиереи.

4. Ако нямате пророк, дайте (плодове) на бедните.

5. Ако готвите храна, дайте част от нея според заповедта.

6. По същия начин, когато се отвори съд с вино или масло, дайте част от него на пророците.

7. И от среброто и от дрехите, и от всяко имане, толкова, колкото искате, дайте (го), според заповедта.

Глава 14.

1. В Господния ден се съберете заедно, разчупете хляба и благодарете, изповядайте греховете си преди всичко, така че да е чиста вашата жертва. Всеки който е скаран с приятеля си, но не идва с теб, докато не бъдат примирени и за да не се оскверни жертвата.

2. Заради нея Господ казва: на всяко място и по всяко време (трябва) да Ми принесете чиста жертва, защото аз съм велик Цар, казва Господ, и името Ми е прекрасно между народите.

Глава 15.

1. Ръкополагйте за епископи и дякони, тезикоито са достойни за Господа, мъже кротки и несребролюбиви, и истински и изпитани, защото те изпълняват за Вас служенето на пророци и учители.

2. Затова не ги презирайте, защото те са наравно с пророците и апостолите.

3. Различавайте едни с други, но не с гняв, а с мир, както е в Евангелието и с всеки постъпващ оскърбително по отношение на другия не го слушайте и не му говрете, доакто не се покае.

4. Молитвата е вашата милостиня, а всички добри дела правете, както са в Евангелието на нашия Господ.

Глава 16.

1. Бодърствайте в живота си, вашите светилници да не се гасят и кръстът ви да е препасан, но вие бъдете готови, защото не знаете часа, в които вашият Господ ще дойде.

2. Трябва да се събирате често, за да знаете, кое е потребно за душите ви, защото не ще ви е от полза вашата вяра, ако не станете съвършени в последния час.

3. Защото в последните дни лъжепророците и губителите ще се умножават, овцете ще се превърнат във вълци, а любовта ще се превръща в омраза.

4. Защото, когато беззаконието ще се увеличава, хората ще се мразят едни други и ще се преследват, то след това светопрелъстителят, като че ли е Син на Бога ще направи знамения и чудеса, и земята ще бъде предадена в ръцете му, и ще създаде беззакония, които никога не е имало от векове.

5. Тогава човешката твар ще отиде в огъня на изпитанието, много ще се изкушат и загинат, а устоялите във вярата ще се спасят от проклятието му.

6. И тогава ще се появи знамението на истината: първо знамение ще е отварянето на небето, а след това знамението на звучащата тръба и трето - възкресение на мъртвите.

7. Но не всички (заедно), но както се казва: Господ ще дойде и всички светии с Него.

8. Тогава ще се види светът на Господа, грядущий на небесните облаци.

Вторият текст Didascalia Apostolorum (Учение на апостолите) е християнски трактат, който се смята за жанр, уреждащ християнския порядък. Писан е в трети век, около 230 г. Основата му е текстът на Дидахе. Смята се, че е писан от епископ, някъде в Северна Сирия, близо до Антиохия. Първите позовавания за Didascalia Apostolorum са от св. Епифаний (ок. 310 (320) – 403) – епископ на Саламин, а по - късно митрополит на Кипър. Смятан е за отец на Църквата. Той смятал трактата за апостолически. Намерил го сред сектата на аудианите. Тя е наречена така по името на лидера си Аудиус. Основното за аудианите било, че приемали Бог само в човешка форма и празнували Пасха в 14 – тия ден на Нисан – първи месец на църковната година и седми месец на гражданската на календара на иврит – лунен календар за еврейските религиозни ритуали (март-април) по григорианския календар. Didascalia Apostolorum се занимава предимно с практически, а не с догматични въпроси. Съдържанието може да бъде обобщено до следното:

· Увещания за християнски живот, молитва, сираци, мъченичество (глави 1-3, 13, 17, 19-20);

· Правила за епископите квалификация, поведение, мита, милостиня (глави 4-11, 18);

· Правила за мъже и жени, дякони и вдовици (глави 14-16);

· Богослужебни правила за подходящо място за църквата, за нейното изграждане и за постите (глави 12, 21);

· Образованието на децата и разобличаването на ересите (глави 22-23);

· Претенциите за състава на трактата от дванадесетте апостоли и отказа от еврейски ритуални практики (глава 24-26).

В края на 4 в. Didascalia Apostolorum е ползвана за база на първите 6 книги от третия текст - Апостолическата конституция. Тя също е от жанра на християнския ред и включва осем части от 375 - 380 г. И нейният произход е от Сирия, вероятно Антиохия. Книга 7 е отново въз основа на Дидахе и съдържа молитви, подобни на еврейските. Книга 8 съдържа (1) екстракт на благодатта с източник Св. Дух – мъдрост, разбиране, знания, страх от Господ, сила на духа, благочестие, вяра и пр.; (2) апостолическата традиция, която е ранен християнски трактат или редът на тогавашната египетска и сирийска църкви в 43 глави:

В първата част с раздели от 2 до 14, се представят ритуалите на организацията на Църквата и от това следва един йерархичен ред, считан от епископи до по-ниските нива на йерархията. Съдържанието може да бъде обобщено в следното:

Глава 1: предговор;

Глави 2 и 3: на изборите и богослужебно ръполагане на епископите ;

Глава 4: Евхаристията (причестяването) в освещаването на епископ;

Глави 5 и 6: най-важното богослужебни предлагане на зехтин, маслини, сирене;

Глава 7: за ръкополагането на презвитерите ;

Глава 8: за ръкополагането на дяконите ;

Глава 9: за изповедниците на вярата ;

Глава 10: за вдовиците;

Глави 11-14: за четците, за девиците, за поддяконите, за даровете на изцеление .

Във втората част, глави 15-21, е за катехуменатите и кръщението :

Глава 15: за първите стъпки в цатехуменатите: въпросите за брака, статут на баркосъчетаните;

Глава 16: на въпроси за професията и моралното поведение. Някои работи не се считат за съвместими с християнския живот: тези работи включват: скулптори, художници, актьори, учител на деца, кочияши и гладиатори .

Глава 17: продължителността на предварителното обучение, да е около три години;

Глави 18 и 19: ритуал в края на предварителното обучение;

Глава 20: изпит и подготовка в дните преди кръщението;

Глава 21: подробно описание на кръстителната литургия.

Последният раздел в глави 22-43, е компилация от правила за Общността, изброени без ясна цел:

Глава 22: за даването на причастие ;

Глава 23: за постите;

Глава 24: за даването на причастие на болни лица;

Глави 25 и 26: описание на богослужебната вечеря;

Глави 27-30: повече предписания за богослужебната вечеря;

Глави 31 и 32: за предлагането на епископа на първите плодове;

Глава 33: за постене на Великден ;

Глава 34: за дяконите, че трябва да бъдат разположени в близост до епископа;

Глава 35: молитвата на сутринта, преди започване на работа;

Глави 36-38: за хранене и поддържане на евхаристията;

Глава 39: ежедневни срещи на презвитери и дякони;

Глава 40: за погребалните места;

Глава 41: за всекидневната молитва на всички вярващи;

Глава 42: за знака на кръста ;

Глава 43: заключение.

Към глава 8 са представени “Каноните на апопстолите” - колекция от древни църковни постановления за управление и дисциплина на раннохристиянска църква. Каноните са са в дредата на 5 в. са 50, а през 6 в. вече 85. Те се занимават предимно с "администрирането" и задълженията на християнските епископи, квалификацията и поведението на духовенството, с религиозния живот на християнското стадо ( за въздържание , за постене ), външни отношения ( отлъчване от църквата, от синод , отношенията с езичници и евреи), за тайнствата ( кръщене, причастие, брак ), с една дума, те са удобно обобщение на задължителното законодателство на ранната църква. В тях е включен и списъка на каноничните книги от Св. Писание. Източната църква е признала изцяло 85-те канона, а запдната католическа църква първите 50 от тях.

Източници:

1. http://www.earlychristianwritings.com/didache.html;

2. http://www.glaznayamaz.org/%D0%B4%D0%B8%D0%B4%D0%B0%D1%85%D0%B5-%D1%83%D1%87%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B5-%D0%B4%D0%B2%D0%B5%D0%BD%D0%B0%D0%B4%D1%86%D0%B0%D1%82%D0%B8-%D0%B0%D0%BF%D0%BE%D1%81%D1%82%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B2-%D0%B4/;

3. http://en.wikipedi http://en.wikipedia.org/wiki/Didache a.org/wiki/Didache;

4. http://en.wikipedia.org/wiki/Codex_Hierosolymitanus;

5. http://en.wikipedia.org/wiki/Ancient_Church_Orders

6. http://en.wikipedia.org/wiki/Didascalia_Apostolorum;

7. http://en.wikipedia.org/wiki/Apostolic_constitution.